От толкова време не се бях чувствала така, дори не мога да изразя себе си тук на белия фон. Може би исках всичко това да ми се случи - да чувствам отново, но като го получих се отдръпвам, а ти си далечен. Тук си вече, но не мога да те достигна. Криеш се, а аз нахално те преследжам.
И продължавам да чувствам.
Ако отлетя сигурно ще е по-добре, но имам "навика" винаги да се боря и да не се предавам до последно, докато не ми се изкрещи в лицето - "Масни се от мен"! Мазохистично и крайно.
Надалеч съм дори от себе си, но най-опасното е че съм и още по-далеч от теб.
Подсмърчам по забравените си отминали спокойни дни. Как да знам дали е по-добре да ти се обадя, като при мисълта че ще е като преди или по-лошо сърцето ми се свива в безмилостна конвулсия. Но така може би е по-добре, поне знам че съм жива (?!?)
Толкова много страх от всичко.От кой ли се страхувам повече - от теб или от мен самата ?!? Забравих да виждам и само слушам, колко бе хубаво в онази вечер, като не осъзнавах колко нереално и измамно (може би?) е всичко. Само се радвах че говорим тогава на поглеза. И ти може би не искаше да тръгваш или аз не го исках и затова така го имам запечатано в спомена ми. Кой знае? Пак ти.
Всички около мен казват, че знаят как се чувствам наистина - "пук" само това е звука, които се донася от вас
I can fly ( but I want his wings)
Може би не съм чак токлова навътре и трябва да се осмеля да опитам пак.
My angel...Gabriel
Защо спазвам някакви глупави ословности?!? Може би трябва да се оставя да чувствам?
прекалено много "може би"...