В сив шал стоеше на слънце
както гълъбите щъкат по площада, между блоковете
и още там, където си искат.
Умиращото слънце всеки ден се ражда
за все по малко,
И разбирам есенните листа
сгърчени от студ
и отказани.
- Още има слънце!
Но такъв е редът. И вятърът ги дръпна от дърветата, както малки деца се дърпат от витрини с играчки.
Сгушена на слънце,
и увита в шал,
сгърчена от болка и от студ и време
си играеше с косата.
А косата й, разпиляна на слънцето тънееше и беше златна паяжина.
В плетена люлка се поклащаше
люлка плетена от струни
в песен, изсвирена от вятър.
Изтанцувана от листата
и изслушана от гълъбите.
Спеше, и приспиваше слънцето.
~ не ме обвинявайте в зимен сън поне до пролетта.