загърната в одеалото си, отварям прозореца,сякаш се надявам, че ще се почуствам като в онези времена, в които не очаквах да видя някой долу пред блока.
туп-туп,струва ми се,че ще загубя равновесие.
стискам здраво в ръка малкото си сребристо материално богатство, на което държа толкова много. не че очаквам някой да се обади,просто си го стискам и се чудя дали усещам нещо всеки път,щом малката зелена лампичка отстрани премигне.
изведнъж много уверено си повярвах, че чувам нечии стъпки,но всъщност някой ходеше по собствената си тераса.
какво пък толкова,казвам си...ако имаше сега някой при който да отидеш,ако имаше в главата си способността да се абстрахираш, щеше да знаеш, че твърде много си се надвесила през терасата....ами да,надвесила съм се...индустриално ми изглежда тази нощ...защо пък да не се надвеся...и нямам при кой да отида...при който имам-не иска да е само с мен...аз пък искам да съм само с него...междуличностни отношения от двама души трудно се градят в присъствието на други хора...затова си стоя на терасата,омотана в зеленото си одеало, и си чакам...да чуя стъпките на някой,който иска да е само с мен...или пък да се почувствам ненуждаеща се от нечие внимание...искам и да давам любов...искам и да съм си само с някой...ей така,тук на индустриалния въздух,завита до уши в одеалото..но кой ли иска да е само с мен...ами ще се надвесвам пък...