"...at the bitter end."

Тя се наведе да разгледа растението по-отблизо и смръщи недоволно изящните си вежди. - Джей? - Какво има пък сега? - обади се другата и се заизкачва по стъпалата към ръба на чашата. - Предполага ли се днес доматите да бъдат сини? Провинилото се растение се размърда неудобно пред погледа й. Чувстваше се някак гузно - какво му е пък на синьото? Фасетъчните му очички примигаха сконфузено. - О, богове... идвам. Мааарк! Колко пъти да повтарям, че не е редно да изливаш неуспешните си химични експерименти в задния двор!? Виж сега горките домати, в това нелепо мораво... Като пребити са! - Мила, не се карай на детето - обади се Рая откъм градината. - татко, пък тя ми взе епруветките! Дай ми си гиии... - изписука жално момченцето, подтичвайки след Джей. - Казала съм ти да не ме наричаш "татко" ! - Съжалявам, мамо две. След кратка гоненица под внезапно втурналия се нагоре дъжд и един обиден домат, отлетял в неизвестна посока, семейството се сгуши под покрива на чашата за шампанско. Капките се разбиваха със звън по стъклените стени и изкривяваха и без това сбъркания зеленикав пейзаж навън. - Така, както аз го виждам, полагат ми се и двама татковци, щом ще ви търпя... - забъбри Марк безгрижно. - Глупости... - прекъсна го Джей и го гушна по-силно, обзета от някакъв смътен страх. Рая стисна дланта й малко по-силно, мълчалива. "Живеем в абсурд" - каза някой и рязко затвори книгата. Но вътре разговорът продължи приглушено. Почти можеше да усетиш вибрациите на гласовете им, ако долепиш длан до корицата. - Добре де, ами когато момчетата ме закачат на улицата, кой ще идва да ги сплашва на другия ден? Вместо отговор Джей сви юмрук пред лицето му. Марк се разкикоти щастливо. - Погледни го от добрата страна. Някой ден и с двете ни ще можеш да си говориш за момичета! - оживи се Рая. - А кой ще ми оправя колелото? - Ще се справиш сам, умничкото ми. Марк се замисли за другите функции на "незаменимия татко". В детското му мозъче списъкът бързо се бе изчерпал. Порови. - Томи ходи за риба с татко си. Джей се засмя: - Ти имаш ли си идея колко е отегчително това?! Милият ми мъничък. - И... и кой ще ни е домашния майстор? - заяде се детето. Двете жени, които собственоръчно бяха създали стъклената къща, се спогледаха безпомощно - как да му обяснят? Беше толкова простичко и същевременно така оплетено, огромно... - Марк, всичко ще бъде наред, обещавам. - разроши осицата му рая. Момченцето се сгуши в тях и скоро се унесе. Все пак, в колко семейства си имаха специалист по алтернативно градинарство и гравити-архитект с афинитет към широкомащабните скулптури от цветно стъкло? Беше си направо късметлия. "мама и мама са най-готините", помисли си преди да заспи. Скоро Рая също се отпусна със затворени очи на другото рамо на Джей, която все още гледаше замислено някаква неопределена точица пред себе си. "...всичко ще бъде наред, обещавам." - Питам се кой ли пребоядиса котката в жълто отвътре... - прошепна, галейки разсеяно косите на Рая. Тя се разсмя безшумно и отново стисна ръката й. Стоманения й маникюр остави бледи следи по дланта на Джей. - А аа а а а а аа ааа аа а а Аааа.....!!! Сънят избледня с остър метален звук. Тя свали шлема си и отпусна изтощено глава назад. Дланите я боляха, усещаше как реалността изтръгва като или от тялото й топлината на човешкото присъствие. Хаотично окастрената й коса стоеше сплескана от електронния хаос, притискал с часове брутално надупчения й череп. Отворите в слепоочията й бързо се свиваха. Измъкна опипом кабелите от книгата и ги остави да се свлекат на пода. Потърси чашата с алкохол наоколо, не я намери в безпорядъка и отвори очи жадно. Беше на килима. Добре. Всичко е наред. остави я да изгори стомаха й, болезнено стегнат от глуха носталгия по несъществуващи домове. - Отвращавам се. Авторите ви са мъртви толкова отдавна, че почти мога да усетя вкуса на разложената им плът, когато ви поемам в себе си... Мразя... Наистина ви мразяааа... Книгите както винаги си замълчаха, уплашени до смърт от тихата сила на пост-хипнотичната й ярост. Тя изля остатъка от питието в скута си и отново се отпусна апатично на ледения стоманен стол, с висящи ръце и отметната назад глава. Невиждащите й очи останаха плашещо широко отворени, сякаш бе тъничък бял труп в дрипи. - Живеем в абсурд. - повтори и се сля с празнотата в себе си - Отновооо!!! - излрещя и стовари юмрук на масата. Пирамидата от празни чаши кафе рухна с трясък. - Живеем отново и отново ... Изпадаше в деструктивна депресия. Някъде в стаята малък датчик го засече и задейства крещяща аларма, неонов надпис запулсира в повръщаночервено срещу лицето й: "ИМА СМИСЪЛ" "ИМА СМИСЪЛ" "ИМА СМИ..." - Майната ти и на теб. - изсъска и замери буквите с опразнената бутилка. Всичко угасна и тишината писна в ушите й. Джей ситисна главата си с ръце и се сви на пода в разширяваща се локва от болка и лепкава безизходица. Несъвместими образи се замятаха хаотично пред затворените й очи, бързи и остри като камшични удари. Марк, Рая... къщата, удавена в шампанско... армия от еднакви, плоски, горчво усмихнати... спалнята във вътрешността на син домат със зъби... стоманени маникюри, раздиращи котешки стомах... устните на рая без лице... плискаща се по тавана жълта кръв... стъклените растения с игли, забити в очите им... Запищя без глас, а когато всичко премина, остана да лежи на пода и дълго-дълго сънува тиха, бяла музика... "...see you at the bitter end..." Събуди я нуждата да говори. Изтощението от опитите да дели във всеки един момент мозъка си на десетки малки части, които взаимно да се изолират от самотата, беше заличило отдавна това желание у нея. Искаше да разкаже на някой за страха. За това как с времето всичко се разпада и златните косици на Марк се стапят в небитието като последните лъчи на отдавна забравен залез. За смеха на рая и ужаса, че един ден дори няма да си спомнят как е лицето й, очите, докосването й, окуражаващото вкопчване в дланта. За опитите да поеме и събере всичко в себе сипреди времето да го взриви. За това колко е мъничка всъщност. За болката от непрекъсната имплозия на ареалности към вътрешността й, които не не успява да задържи. За изгубеното удоволствие да вървиш по истинска улица. За хората, изгризани отвътре и тъмни като картонени кутии, замаскирани с незаслужаващ доверие, изтъркан слой конформизъм. Не, нямаше желание да говори с тях. Протегна се към кабелите и бавно заби двете букси в слепоочията си. - Рая, ако умра, ще остана ли тук? ... - Рая, аз ли вярвам в теб, или ти в мен? ... - Мила вече не помня накъде трябва да вървя, за да се прибера. Страх ме е и нямам посоки. - Може би просто трябва да спеш, Джей. Остани. "...at the bitter end."