Стрелката пълзи мъчително към фиксираната минута и въпреки, че времето е абстракция, усещаме как зрънцата пясък от имагинерния вселенски часовник дращят по слуховия ни праг. Глух глас, идващ дълбоко под земята и носен през ефира от силата на човешкия възход брои механично, без чувство... В тези моменти не мислим за нищо, колкото и странно да звучи. Тишината на Очакването залгушава разума... Механично. Един е закрил лицето си и вероятно говори със себе си. Друг стиска наивно талисман в треперещите си ръце... Някой шепне молитва. Аз плача. Гласът. Тишината.
И тогава на хоризонта изгря ново слънце...