колко малко трябва понякога за да се срути пирамидата от карти, която месец след месец съм редила с треперищи ръце.
няколко думи, два три въпроса, ушите ми пламват, и дори и да ми личи че лъжа, което е твърде вероятно, на гери няма да й изнася, нещата, които й казах да са лъжа.
значи ще стигнат до получателя, дума по дума както съм ги казала. мек звук от срутващи се карти.
ти покажи своята карта, аз ще извадя моята месец след месец се надцакваме, коли в тънката червена линия, и всякакви заобиколки.
гери дориш не успява да попите между другото. просто прекъсва някакъв мой коментар за метрото. ни в клин ни в ръкав. а аз трябва да се чудя било ли е поръчано, и трубва ли да съм виновна пред нея.
за това че съм се изчервила
за случайничеството си
за това че не идвам на кришнарски сбирки
за това че не вярвам в хармонията или нещо такова
за това че съм станала свидетел на нещастните й опити да си отпаркира колата от един тротоар край доктроска, затапена с други коли от всякъде, блъска сие в две, едната надува истерична аларма някакво много красиво същество минава и аз го зяпам и се хиля на алармата и на някакъв плакат с поредния плешив и сбръчкан УЧИТЕЛ в оранжево парче плат
за това, че я излъгах че съм единак, и трудно бих изтърпяла някого наоколо си, и тази лъжа вече беше убедителна
за това, че може би и аз повярвах в нея
за това, че понякога си мисля, че е станала кришнарка от отчаяние, просто защото станах свидетел на едно нейно мартенско изтрещяване, когато беше останала сама и съвсем пияна танцуваше из ъндърграунд кафе, а месец по-късно вече продаваше книжки из подлезите
о това пътуване си е истински трип
а аз си проиграх шансовете, защото тя поиска да повярва на лъжата ми и ще я съобщи
където трябва
затова пък днес научих нова песен от едно момиче в една градинка
и това ме стопли