Излизам от централна. Тя е там, на спирката. Чака ме, както винаги ме е чакала. Добро същество.
- Хей.
- Хей.
Сядам до нея. Раницата се срутва уморено до пейката. Минава трамвай. Поредната оранжева гъсеница, без шанс да се превърне в пеперуда. Отминава с тежко спорадично хъхрене.
Оплитам пръстите на ръцете се. Студено е. Тя гледа безизразно напред. Сякаш не съм там. Унасям се в нейната хипноза и осъзнавам, че двете седим и чакаме мен да дойда. Няма ме. Хората плъхове са ме изгризали.
- Кажи ми защо съм тук.
Клаксони. Някакви същества, разтварящи се като хапчета в тълпата. Тип с колело спира да си купи вестник. Окъсани плакати, обявки. Смачани билетчета. Някой пали цигара откъм филтъра. Фемина. "Femme-in-ah..." Една похабена есен. Втора. Една година. Илюзии без ръкавици.
Обичам я по инерция. Мисля за нея по навик. Един ден не мисля повече. Просто тръгвам.
- Незнам. Ако искаш върви си.
Няма съм. Седя там, уморена след всичките часове кандилкане в студения влак, след толкова лица, размазващи се зад сълзящите ми от вятъра очи...
Аз никога не съм била до нея. Ако си тръгна, няма да е по-щастлива. Ако остана също. Аз не успях да залича болката й за една година. А тя направи толкова много за мен. Дори не го осъзнава. А сега всичко е...
Безчувствена съм и все пак вътрешно се свивам от болка, докато ставам и се запътвам назад към гишетата под гарата. Усещам всяко движение, всяко сгъване и разтягане на мускулите в тялото си, докато крача. Звуците наоколо се отпечатват като на лента в мозъка ми. Нещо отвъд изгарянето. Вероятно ако се напрегна, мога да я чуя как диша зад мен, мога да уловя ритъма на спокойствието й, докато дори не поглежда как се отдалечавам. После всичко ще се повтаря отново и отново. И ще съм далече, както винаги. "You`re slipping slowly from my reach..."
- Ало, гле''й къде ходиш! И-и-и, баси хората сте ''начи!
- ''Звнете...
Взимам си билет, замисляйки се за секунди къде трябваше да се върна... После се сривам в тъмното купе на влака. Още около четирисет минути. Нямам сили да помръдна. Не мога дори да си вдигна ръката към очите и да ги скрия...
О, мътните ме взели. Раницата ми остана при нея, на спирката. О, майната му на всичко...
Седя глупаво и се опитвам да пробия стената с поглед. Немигащо, безсъзнателно. Може би за секунди бях забравила да дишам. Нищо не искам. И скапаната раница не си искам...
- Свободнолие? - след кратка борба с полуизкъртената врата на купето.
- Дада. - сякаш има някакво значение.
Влиза жизнерадостен побеляващ циганин. Кордисва се срещу мен доволно и дълго-дълго гледа часовника си. Зомбирам се: тик-так-ратс-хатс-хардс-партс-дарк-тик-так-миг-маг...
След минута, влачейки моя опърпан "Rock Eagle", по-голям и от нея, тя влиза в купето. Най-невъзмутимо качва багажа ми горе и после сяда до мен. Гледа ме. Не играе на безразлична. Не се усмихва.
Изобщо няма смисъл да ми обяснява. Тук е.
...
- Изрових сърцето ти, кучко. - показва малка керамична овца, измъкната от раницата ми.
- Чудничко. Ще замъркам по случая.
...
После изключвам и просто се вливам в красотата на присъствието й, без да мисля. Твърде абсрдно ми е, за да мисля. Остава с отворени очи и лице в скута ми.
Какво, ако не греша?