Спасих един ангел!
Тъкмо прелиташе в накъсаното,
подпухнало от дъжд небе
като мъничка светулка
в тюркюазената светлина.
Падна в океана.
Преди да умре.
Крилата му рубинени
се носеха по водата,
лек стон се откъсна от тях.
Преди да потънат.
Ангелът лежеше
като платно с мъртвешки бледа светлина,
замрежила къдриците му от опал!
Люлее времето неспирен океан.
Бе едва тъмно.
Небето-още виолетово
се разстилаше над бездна вода-
нито вълничка сред цял океан!
Сякаш смъртта
се беше настанила задълго
И СПЕШЕ.
Кой днае каква разходка беше това?!
Има много време до полунощ.
Не вярвах,
че мога да го срещна,
дори мислено(отричах)
отдавна го изтрих
ей така,с тънката гумичка на абсурда.
Бездруго беше нелогично
и непоследователно(най-вече)
Един ангел се строполи в тишината,
разплиска застиналите й акорди,
затрептя почти черна водата.
Знаех,че трябва да го спася.
НЕЗАБАВНО!
Не могех да го оставя така,
беше красиво,когато лети
(само той го можеше истински!)
Мъничка болка притиска очите
и ъгълчетата на мокрите устни,
но аз съм си такава-
ще мине,ще мине!
Тялото му не бе никак тежко,
дори бих казала,че не го усещам,
че как иначе,нали е от светлина!
(и то каква!)
Не бях виждала досега светулка-ангел
със светли коси,толкова истински...
Хвана ме в мрежата си,
макар със затворени очи.
Междувременно притъмня.
Докато го отнеса на брега.
Пърченца водорасли
висяха-зеленички от крилата
и се оваляха в пясък.
Не беше необходимо
да го целуна,за да оживее...
Отвори странните си очи-
почти стъклени,
отразяваха мрака,
а светлината се процеждаше
тъмносиня през тях.
Не виждах в тях.
виждах себе си
и абсурдността,
рикушираща в съзнанието...
Имаше студени ръце.
Опитах се да ги сгрея(но с тези малки ръце...)
Промълви неясно.
Думите му прозвучаха като прегръдка,
усетих я преди час,
когато студът ме сковаваше.
Времето беше отишло по дяволите.
Да събира отгломки от мечти.
На нас това ни трябваше-безвремието!
Попитах ангела дали мога без крила
да летя??!
дали ще усетя свободата,
дали няма да падна и да умра,
когато се събудя?!
Реши да ми подари крилата си.
Не ги взех.
Не ги заслужавах.
Не още.
Първо трябваше да се науча без тях,
ако исках да е истинско...
а исках!
После дълго се разхождахме
за ръка(банално?)
и съвсем се потопихме във себе си,
забравихме времето,
смъртта,мрака,светлината,
имахме всичко накуп,а беше излишно!
След миг щеше да изчезне,
не исках да го спирам,
не исках,а щях!(усещях се влюбена)
Как само не знаех,
дори не разбрах,
че съм спасила ангела на смъртта...