Гледам през прозореца дъжда от отломките на душата си. Димна завеса, не дъжд.
Пясъчните ми кули загубиха формата си. Сега са във въздуха. Разпилени като дъжд.
Душата ми. Няма я.
''Ще сляза до плажа'' - казвам си. Там има пясък.
За новия ми замък. Кога да отида? Днес или утре? Или просто някога?
Залагам на някога. Познавам се. Сега сигурно и ще се разплача.
Вие ми се свят. Сякаш някой е завъртял света наобратно.
Идва ми да захапя пердето от яд и като бясно куче да го разкъсам на парчета, сякаш това е твоят живот.
Никога не научи от мен, че съм отмъстителна. Никога нищо не разбра за мен.
А това, което разбра, поиска да промениш.
Няма да се променям за теб. Няма да се променям за никой. Прекалено горда съм.
Искаш да ме убиеш ли? За какво съм ти иначе? За какво щеше да ме използваш?
За изтривалка? За чаршаф? За кърпа за лице?
Вината си ли щеше да попиваш с мен?
Не можеш да смениш лицето си.
Не и с мен. Защото няма да ти го позволя.
Ти трябва да умреш, смазан от собствената ти вина. Тази смърт ще ти отива.
Пожелавам ти я. Днес рождения ти ден ли е?
Дано да остаряваш... Дано не го желаеш.
ПОЖЕЛАВАМ ТИ ГО! Нали държа на теб. Не съм забравила рождения ти ден.
Там си е, в главата ми. Като хилядите други "наши" неща.
Да, но аз ще си купя гума.
И ще търкам и трия, докато изтрия мозъка си и спомените си и "нашите" неща и теб.
Ще излея киселина в ушите си ако трябва. Тя ще разяде и последната дума, помисляна от мен някога.
Питам се... кога ли ще се наканя да сляза до плажа.
Трябва да си събера нов пясък.
Ще избирам лъскави песъчинки и ще си пожелавам по-лъскав живот.
Ти беше строен от калта. Поправям тази грешка.
Пясъкът пълни очите ми и по лицето ми плъзват сълзи.
Ще се скрия от вихрушката, в прегръдката на единствената си останала надежда.
И ще строя, на следващия край на вселената.
Загубена в милиардите други мултивселени.
Сама.