имам си подаръци.
съвсем предколедни празни усмивки.
малко пращят, вълните се прекъсват от разни стърчащи предмети по пътя. хора например.
много е хубаво да слушаш песен, която е направена стара, изкуствено състарена..и да не разбираш езикът й. може да означава всичко, може да те кани при себе си в залата с подпалени дрехи.. има свободни места.
хванах възглавницата си и танцувах с нея докато левият й чорап не се скъса. сега нея я е срам, аз съм изморена и сама. това е ритуалът на неслушането и невнимаването. телепортирам се в студиото в главата на малките хора, които са подредили всичко това.....
ще ги изгоря и ще побера костите им, пепелта, изсушената кожа, кората, косите, всичко ще скрия в една голяма музикална кутия. навиваш я и изскача сняг, пренавиваш я и има огледала, накрая чакаш да дойде ред на прахта със снимките отдолу.
сега пиша какво? сега просто се радвам.
софия е страхотно индустриална през декември, всяко жълто е черно и бяло, всяко зелено е черно и бяло. стига да има светлина, ъф коурс. остатъкът от деня е по-сенчест и малко по-шарен. хората завиждат, когато им се усмихнеш, а стават още по-ядосани, когато усмивката не е към тях. зъбите и устните се извиват навътре и се смееш на себе си. на картина би било много сюрреалистично, но се случва..ако му обърнеш внимание и го проследиш.
стига, стига си мигал. 17 е върхът и краят и после се повтаря валсът от началото. пак ще си танцувам назад, обратно по времето. амплитуда е много дълга дума за много хубави неща като това движение тук например. каква лудост може да започне от него? каквато си я напишеш. наемам те за убиец на лудостта си, може ли? трябва първо някой да я създаде, да й напише саундтрак, да избере актриса за ролята и град, далеч от истинския, където да снима филма. трябва да проси, за да подреди декорите на лудостта ми.
никак не е лесно.
номер двадесет не е подходящ край, защото те повежда към началото. единица, две, три, четири, сто, пет, шест, дванадесет, седем, шестнадесет, осем, числа, десет, девет.
искам това да е плоча, за да има ритуал на пускане. искам аз да съм грамофон и да се включвам с гъделичкане. ще си подскачам тихичко..
няма да спра, няма да спра, ня ма д а спр а, ня ма да избл едн ея, ня ма д ааааааа изчезна с е га, няма, re-play, аз ос тав а мт ук и не, няма да спра.
чувствам се като муха. искам просто да превъртя..в кръг..ще кръжа над улицата, по която се разхожда иглата, през която минава трептенето..което стига до мен.. крачетата на мухите стават ли за игли на грамофон?
вече не съм и муха.
сън номер сто.