защо винаги се стига до същото място? колкото и да се движиш, променяш, напредваш, назадваш, забравяш, търсиш, откриваш, губиш.. и накрая пак там. Някое празно място,в което да съм аз и мислите ми, разговори с хора , които не са тук, които дори не знаят. че имам нещо да им казвам... думи които те са изрекли и написали и са ме накарали да се чувствам добре, малко по-различно , на мястото си , поне за малко.. а тя не знае.
и всички тези написани думи , пиша и пиша и пиша... ама защо? не може ли поне за малко да е наистина? като изтъркан диск, пускаш си го и си слушаш старите звуци, старите неразбрани идеи на някои неосъзнал се музикант, които не знае какво иска да ми каже, а аз си допълвам детайлите сам, мисля си , че разбирам.
И онази Песен , текста.. пак думи , на някой някъде за нещо , нямащи нищо общо с мен , с нея, с тях , а пък всичко така пасва, mestata , dumite, morocco
или Книгата.. пишел един човек за себе си , за живота си , за това как обичал живота до смърт, пишел за това как живял и не спирал .. после четем и си мислим че разбираме, че и ние сме така.. ама и това са само думи , написани думи.. как да мина отвъд страниците? от другата страна, къде е вратата? или картата ?
.. къде са онея планини дето преди ме караха да се чувствам у дома? ами хората къде са? лавината на времето ги отнесе, а аз съм бил някъде на ниското тогава, мен ме е пропуснала. отнеси ме и мен, моля , моля, тогава може и да забравя нещата , които сега знам че нямам а така искам , искам , искам .. като морето, морето и тя е написала за него, същото море, с дъх на смокини,
? да спра да вървя сам по тоя път дето ме води все тука, не мога, сигурно има и друг път
много въпроси.