Температурни влакове от думи
38.9C
Първата стъпка е да намериш началото, трябва да затвориш очи и да видиш какво се крие зад клепачите ти. После трябва да има някой на които да разкажеш историята, иначе думите са ненужни, те са за да предадат нещо от един разум на друг. Бръм..
Температурата те поглъща, изпълва съзнанието ти и те праща в едно място , което не съществува никъде другаде , освен в прегрялото ти тяло. Температурата е начин за промяна на формата на обикновенното ти съществуване, нещо като някой дръг, ама съвсем личен и непристрастителен.
Поглъщаше ме, затворих си очите и я виждах, тя беше там , избутваше всички други потоци от мисли и усещания , които текат обикновенно в съзнанието ми.
Отворих очите си , лежах на задната седалка на колата , затрупан със зимни якета и скоирски ръкавици. Изненада, виждах пътя от някакъв много странен ъгъл – през страничното стъкло , но не настрани, ами право нагоре към небето. Едно прозорче през което се виждаше мътно синъото градско небе, а колата се движеше. Беше като рамка на картина , като обектив, който улавяше последователността от моменти. Улични лампи прелитаха една след друга, виждах само върховете им , които се надвесват над пътя, една след друга , идваха и си отиваха. От време на време се появяваше някоя плетеница от клони на крайпътни дървете без листа, зимни сенки покрити с уличен прах , сиви , чакащи пролетта, надвесили се над времето като лампи, които пък чакат ношта за да светнат, за да правят единственото нещо което оправдава тяхното съществуване. Къде ми е видео камерата?.. или аз нямам , но искам да го заснема това нещо , пътят погледнат от задната седалка на колата, през температурните ми очи.
Температурата пада, удавена в лекарства , витамини и портокалови сокове.
Състояние независимо от нищо в заобикалящия ме свят, освен гадните малки вирусчета , които прoникват в клетките на тялото ми , завземат фабриката за белтъци вътре, и се репликират , хиляди нови техни копия , готови да излезат и да продължат напред към следващата клетка.. организма се бори , праща антитела, те се срещат с вирусите, анализират ги , сравняват ги с паметта си за всички други вируси , които са нахлували в мен някога... ако е нещо старо , пускат малките антигени , свързват се с гадните малки вирусчета , блокират ги и ги маркират... после биват разглобени , един по един , край на болестта.. Ако е нещо ново , е тогава трябва да чакаш и да пиеш сокове... бръм
А аз какво исках ? Исках да стигна границата на силите си , летейки по бели склонове, да изцедя и последната капка сили от себе си , да се изпълня със смисъл и усмивки, да се сблъскам с планината и да я поема в себе си , всичко да е просто и подредено , така както е всъщност света преди да го повредим с обърканите си човешки възприятия. Сладката умора, когато свичко е просто и ясно, на мястото си. Гадни малки вирусчета , десет малки негърчета,.. бръм
Тоя влак май никъде няма да стигне, уви ( 38.4 C).. .. извинете за причинените неудобства, релсите са се оплели в четириизмерна осморка , машиниста се е нагълтал с лсд, седи и чака Люси и небето с диамантите, кондукторите се опитват да си спомнят кога за последен път са били наистина щастливи, работейки ден след ден проверяващи билети на случайни хора, група чукчета ( тва е транссибирската jeleznica) гледат втренчено прозорците на влака и се чудят какво правят тези хора от другата страна на замръзналата вода, и как всъщност тая вода е замръзнала вертикално.
Бръм , напускам влака