намеренията винаги се чупят
намерението за топло е обречено на зловещ мрак. поне толкова ужасен, колкото да се събудиш от сън, в който много те боли, а това наистина да е така. четеш разкази от хора без крака. те пишат за себе си и искрено се надяваш, че те са започнали да усещат света много по-добре от другите. за да ги чувстваш пълноценни - предполагам, че им го дължа това. после четеш разкази за хора, коитоостават без крака заради каприз на канализацията. на тези, които ги пишат, няма как да им помогнеш. няма начин дори да почнеш да мислиш с техния оттенък - те се страхуват на друго ниво. в случая дори няма намерения. те са невъзможни.
накрая решаваш да пишеш. което се чупи в момета, когато формира вербалния си еквивалент в мозъка си. предполага се, че имаш крака, но нищо не си започнал да разбираш, а възможността да започнеш е предвидливо ампутирана от самия тебе в малко по-предишно време. и пак оставаш единствено с онази идея, че все някъде има и неща, които поправят нещата, които поправят поправящите счупено неща, когато се счупят.
и пак е студено.