Имало едно време едни много тъжни хора, които тичали насам - натам и се блъскали във всичко, което им се изпречело на пътя.
Тези хора НАИСТИНА били тъжни и много объркани:). Мъката им била свързана с незнанието как да се спрат, липсата на логичен избор и логично обяснение на обстоятелствата.
Толкова много тъга се събрала в изнемощелите им очи, че те заприличали на парченца стъкло (или поне толкова празни). И бродели...Постепенно забавяли ход...Без да осъзнават, че стигат до Желаното...
И в един момент спрели!
Тогава започнали да се питат защо са спрели, как да се раздвижат, колко ли време са загубили в седене...
Извод: ?