за последен път чух алианс етник в гимназията. големият нон-бранд телевизор на втория етаж пееше, а десетина закъснели за третия час ученици дремеха по диваните във фоайето и си припяваха.. respect a lady..
не ми е мъчно за гимназията. никаква носталгия по университета и студенството дори.. сигурно защото има по-добри начини да си загубиш времето.
е, не сме настоящите министри, архитекти, поети. вероятно няма да сме и бъдещите такива. но сме красиви, всеки по своему. къде щастливи, къде по-малко...
за поред път ме научихте как да открия малките големи неща. благодаря. за мен сте всичко.