Безсмислен и сложен сега съм,
като самотно дърво в далечината,
чиито кървящи листа
се стелят под него и чакат.
Студеният вятър поема ги,
кървящи мисли на едно болно съзнание,
издигат се с него и падат -
зловеща игра в мълчание.
Търсят къде да посеят
семето на своето познание,
за да бъдат и те догодина ограбени
от същия есенен вятър...
Сладка е тук тишината
и доста уютно дори,
защото наред с хладината,
мъглата донася мечти.