След бясната нелепа караница къщата е тиха, тиха тиха, тиха за твърде дълго.
Гордостта ми и ядът се разтварят в тъга. Не искам да обяснявам нищо, твърде много съм се опитвала. Няма и за какво да се оправдавам. Всичко е нелепо.
Колко обичат хората да натрупват негативни енергии, да си представят ситуации, в които са онеправдани. И когато тези ситуации не се случват, да събират яда си за по-късно. Когато нещо в крайна сметка се случи ядът вече е толкова толкова много, че излиза безсмислен и неконтролиран.
Голямо детско и глупаво "Не е честно!" и може би тайничко "Искам и аз като теб, искам да знам, защо порастна толкова бързо, какво за бога ти се случва?"
Но вие само щяхте да се объркате, ако знаехте всичко.
Не искам да разчупвам света ви, той е хубав. Малко е поочукан, оправете го двамата и си живейте в него.
Аз ще попътувам из другите, по магистралата на вятъра...
Така всички ще бъдем щастливи, и няма да има излишни натрупвания на тегава тишина.