Вървеше бавно.Решила беше вече.Пристъпваше полека ,а грохотът на морските вълни заглушаваше лекия шум от съприкосновението на нозете и с дъските.Не бързаше заникъде.Фигурата и съвсем леко се поклащаше сякаш танцуваше в ритъма на крилете на чайките.Морето я хипнотизираше.Привличаше я с безкрая и с дълбочината и спокойствието.Още няколко стъпки.Още няколко мига и щеше да приключи с толкова противната и роля на героиня в черно-бял филм.В черно-белите филми емоцията някакси се губи в нюансите на сивото.Емоцията винаги се губеше.Или може би изобщо не се бе появявала.
Краят на платформата.Една стъпка и... Вятърът се беше съюзил с морето.Развяваше косите и и я тласкаше все напред.Още малко.Наведе се над водната шир.В този миг вятърът прегърна думите и шеметно ги понесе към нея.
-Надежда, Надежда!
Нещо трепна някъде дълбоко на мястото, където трябваше да бъде сърцето и.Сърце нямаше.Беше останала само една празнота,посипана с прах и пепел... и обгорели останки от минали мечти.
-Надежда, недей!
Някой тичаше.Тропота и скърцането на старите дъски се смесваха с учестеното дишане на претоварени бели дробове.Стъпките замряха.Тя се обърна.Гласът и се понесе над синята бездна.
-Какво правиш тук?Защо дойде?За да видиш как ще приключа най-сетне с отвратителното си съществуване;как ще се отърва от калта и мизерията на този кошмарен свят.
-Защо ,Надежда?
-Защото е лесно,толкова лесно.Омръзна ми да виждам мрачните,намръщени лица на хората или пък лицемерните усмивки.Омръзнаха ми всичките преструвки и лъжите , и болката , и агонията , и глада , и болестите , и оръжията. И всичко, всичко...Мразя ги!
-Надежда, не си отивай.Ние имаме нужда от теб.Аз имам нужда от теб.Ти си единствената ми приятелка.
-Приятелството... да.И то изчезна-потъна заедно с прашните книги , изоставени по полиците;заедно с приказките,където доброто винаги побеждаваше.Заедно със щастливите ,усмихнати ,устремени към небето очи на хората,заедно с вярата в красотата и справедливостта;заедно с любовта към мечтите.
-Не е така, Надежда!Мечтите са живи.Спомни си разходките в гората ,зелените поляни, обсипани с ухаещи цветя;и песента на щурците, и росата,и звездите.Спомни си и дъгата,която се оглежда в локвите след дъжд.Сестрите ти са живи-и Вяра и Любов.
Животът си струва,Надежда!Колкото и да ни е трудно да повярваме понякога.Струва си всеки единствен,неповторим ,нищожен миг.Всяка дума,жест,сълза и усмивка.Всяка грешка и прошка.Всяка болка и радост.Всяка мечта и спомен.Струва си.Защото ни учи да не се предаваме на отчаянието , а да се стремим към доброта и съвършенство.Само ни трябва желание ... и малко Надежда.Не си отивай ,моля те!
Светът застина в мълчание.Измина точно миг преди следващата песъчинка от Часовника да се отрони.
Тя се обърна и се сбогува с морето.После хвана Човека за ръка и двамата бавно поеха обратно към света.