отдавна не съм се претълкулвала натук. в момент на немисъл съм. в главата ми подскачат само няколко думи или всъщност само една, но повтаряща се "благодаря" или... "искрено благодаря".
всичко беше толкова неопределимо и нормално, че някак не е необходимо да се описва с думи, не че не може, ще може, но все пак опиши ли се , определи ли се, то се ограничава в смисъла, който те съдържат, дали е била случка, дали е просто странен цвят. в последните дни видях много птички, те пеят попринцип, но тези бяха тъжни. наистина тъжни. затворени зад тънки решетки и издаващи техния си звук. колкото и да им се радваш на цветовете на перата, пак се набиват на очи, бодът, и очите правят боц- боц при всяко премигване и запазване кадъра от онези решетки, така малки, но в същото време така големи.
а катеричката и тя зад тях се свила, неистово злобно е това дело, убийте го, не може да има такова дело. съдя!! моля, дайте ход на това дело, не може всичко да продължи или не! да остане така, защото то не продължава, а остава и отминава като мисъл, но не и като факт.
и все пак.
беше наистина хубаво, пак благодаря.
искам пак някога, наистина много искам!
би се запитал защо благодаря, защото не знам какво да кажа, а благодаря-то е от онези неща, които замазват положението, но сега не е с такава цел, а просто имам нужда да го кажа, да го изкрещя, да се надскачавам с него в главата ми.
и все пак съм уморена, усмивката ми се умори и иска почивка за два часа, моля!
лека нощ, хубав миг, утре пак ще отворя страницата и ще щъкам по нея.
утре пак дали ще се върна необещавам.