вали сняг.улицата е цялата в локви.
вървейки те ми шепнат:скочи в нас,скочи в нас.
естествено разумното в мен казва НЕ,но шепотът им е толкова магнетичен...знам че утре ще подссмърчам и ще ме боли гърло но....шепотът им е толкова магнетичен.
снежинките стават по-едри и вече мога да си играя с тях.избирам си определена и я олавям в ръка.гледам как се стaпя.как за отрицателно време/въпреки че такова май не може да съществува/от пухкавата белоснежна снежинка остава само малко петънце вода.контраст на фона на зачервените ми ръце.
от целият този възторг,в който се намирам/като изключим локвите,в които стъпвам периодично/,явно движа ръцете си повече от общоприетото.замах след замах,издавайки странни звуци с уста,аз докосвам снежинките.
хората гледат лошо.разпръскват толкова много агресия.а тя/поради студеното време/става на островърхи шушулки.забиват се в мен.в другите.във всички останали.
защо гледате лошо господине?
нима не помните,че и вие някога сте били дете?толкова ли е лесно да се забрави това?
не.не искам да го забравя това.не го забравяй и ти!
не.това не ме спира.вчера се чувствах лошо и сега имам нужда от малко веселие.някъде в мен почти не беше останал позитивизъм.бях го изчерпал целият.трябваше да си набавя нов.
снежинките казваха:всеми ни.ние носим добро.носим красота.не сме обременени от човешкото в нас.
взех ги :)
може да пробваш и ти.
лошото време носи и своите добри черти/както и всичко останало/