стая. прашинки танцуват в снопчетата светлина прецеждащи се през спуснатите щори.
телевизорът работи без звук. всъщност това е касета. ловецът на елени на майкъл чимино
със кристофър уолкън и боби де ниро.
седнали сме от двете страни на ниска масичка така че телевизорът се пада странично и на
двама ни. като казвам седнали не съм съвсем точен защото сме коленичили на пода подпре -
ни на пети. така са сядали самураите.
когато преди час м. се обади каза само " ела , чакам те ". и сега съм в тази стая срещу него
стомахът ми е каменна топка по гърба ми лази ручейче хладна пот. знам какво ще се случи
а също знам че няма да сторя нищо за да попреча.
единственото нещо на масата е една светлокафява хартиена кесия.
м. бръква и изважда сребрист револвер с къса цев и барабан за шест патрона
изсипва я и няколко 9 милиметрови изтракват на дървения плот. появява се бяла кърпа която той
сгъва на лента и с две ръце изпъвайки я през челото бавно завързва отзад. все така бавно освобождава
барабана и вкарва патрон. само един. връща барабана и го завърта.
"когато погледнеш смърта в очите и тя те пусне ставаш недосегаем"
щрак. петлето попада върху празно гнездо.
м. плъзва револвера към мен . лесно е. прилягащата към дланта ръкохватка, пръста на спусъка,
ръката преодоляваща тежеста на оръжието и накрая бясно препускащия в слепоочието пулс
проводен през метала обратно в пръстите. лесно е. защото все още има връщане назад.
изтръпващата ми ръка уморено се отпуска към масата. "не мога" опитвам се да кажа. не знам дали успявам. сигурно, защото м. посяга към револвера.
"добре , ще взема и твоя ред " тази трескава светлина в очите му. дори не опитвам да възразя.
звукът от изтрела се взривява в ушите ми. главата на м. се лашва и лявата горна полувина изригва
коса мозък и кръв обгърнати в розова мъгла се разпръскват по пода масата телевизора , навсякъде.
тялото остава изправено после главата клюмва към гърдите и под натиска на тежеста м. се привежда
напред докато не среща ръба на масата и спира подпрян така с ръце висящи отстрани.
кап , кап. на масата се образува малка локвичка.
сега три пъти седмично посещавам психиатър който се опитва да ми втълпи че нямам вина за смъртта на най - добрият си приятел. боже.