Утре най-после ще ходя на Витоша, затова някой се хвана и я изпра. “Моля почистете ми планината, да е готова за утре, защото имам среща...” Мокър акварел, безумно 2D, като плакат залепен за прозореца, сякаш мога да бръкна през него. Облаците се движат на тласъци като студенти на опашка за семестриални такси, тогава коридора имаше контракции, сега явно е ред на небето, какво ли ще се роди?
Пак не отидох на любимата полянка с хълмчето за търкаляне по тревата, където Савина ми нарисува охлювче и с Кифлата крояхме планове за бъдещето. Щях да си взема бира и цигари, да легна на тревата и да си лафя с облаците. Може би щях да спра да се тревожа за неясното бъдеще, рядко ми се отдава когато не са наоколо хората дето ми заглушават лошите мисли. Когато ги няма, ставам нервоядно като Ковчежника, храня се от собствените си нерви. Дори да съм залепена в перфектна спойка с един joybringer, да пия народни песни с втори или да си пиша бележки на гръцки с трети, sooner or later the moment ends and I am on my own again и пак се тревожа за неща дето трябва само да ме радват.
Спирам тоя вреден навик и ще се придържам към цигарите, силната музика и хората. И ще ходя в мократа планина, която ще мирише на почистващ препарат с аромат на бор.