всичко,което бе събирала така грижливо;
всички малки камъчета и цветя,търсени и запазвани ;
подреждани с толкова желание и любов;
прекрасната градина,която беше изградила в стремежа си към красота ,радост и хармония...
всичко ,всичко...
разруши ги
с един замах
с едно невнимателно движение
...беше късно
нямаше място за съжаление
твърде много беше съжалявала преди
всичко се повтаряше
отново и отново
никога нямаше да успее
имаше ли изобщо смисъл?
сякаш не
винаги бъркаше някъде
и след това отначало...
не и този път
май това беше края
и все пак
един приятел казва:"надеждата не умира"
наведе се и взе първото цвете на ново начало
всяко начало започва с едно извинение
това е моето ново начало...
дано не стигна края прекалено бързо