мънички котета ,
току що родени , увити в два пласта найлон за да се задушат по-скоро, или може би да не ги чуе и намери майката. в контейнер за боклук....
сковавам се от ужас при мисълта че тея хора правят деца и сигурно тъпчат устите им с носни кърпи и сигурно после ги хвърлят в кофата и тях
същите хора (хора?
сковавам се и от ужасът че ще трябва да прибавя още 4 към моите 7 котки и дори няма да мога да ги спася. да им усигуря приятни условия за смърт и мъничко топлина преди това, защото са твърде малки и няма начин да ги спася.
твърде много пъти се случи това.
твърде много пъти усещах крехък живот да изтича между пръстите ми, изстиващи малки телца, чиято топлина се опитвам да задържа
държа ги в плика така че да дишат обаче- изглеждам все една съм напазарувала. заспиват от люлеенето. четири малки слепи мишлета с недозарастнали пъпчета.
и така ми се иска да не ги бях намирала , да бяха умрели сега, а не след седмица взаинмо мъчение. няма да мога да ги спася , но не мога да ги оставя, трябва да съм се опитала. за тях няма значение те още не съществуват в истинският смисъл на думата. прави се за лично успокоение на душата... което няма да имам
и тогава идва изкушението до ги върна обратно в кофата или дори да ги убия бързо, за да не се мъчат
природно правилно , но невъзможно-тази част от мен липсва. ще ги гледам как бавно умират, ще се права на майка им но знам че няма да живеят
и най-неочаквано нещата се подреждат , майка им се появява и ги отнася в едно мазе. гледам я от предпазливо разстояние, как ги скрива едно по едно
--------------------------хепиенд--------------------------
но аз съм ужасно лоша, ужасно умърсена, защото поисках смъртта им просто така от слабост, от жалост към мене си