не бях сама, но сякаш бях. стоях оглеждайки се, но срещах само звуци. тези в далечината бяха най-мили и симпатични. всички се стараеха, но някак не успяваха да се престараят, което беше по-добрето. тя посредата беше много красива и истински притеснена, даде толкова много, че се попиваше непрекъснато. звуковете се смесваха с нагризаната хармония. хубаво беше. струваше си не само заради дълбоките тонове на контрабаса, но и заради топлата усмивка на музикантите. малката публика аплодираше като голяма, за втори път се просълзих, от искрени плясъци. в такива моменти ти се иска да изпляскаш целия свят, само заради усмивката на един музикант. защото той ти е дал нещо и ти искаш да му дадеш Нещо, но задължително да е по-голямо.
Жалка е класическата ни публика, но си заслужава да си жалък в такава публика, за да чуеш прелестта как чука по лъковете им.