спирката до гробищата мирише на топъл хляб от някаква пекарна наблизо. мирише и на застояло, от многото вази с еднакво вехти цветя. търсим карамфили (някой въобще харесва ли ги или са просто за всякакви случаи) и чак третата лелка с дълга пола на сини фигури намира някакви. смачкано, смачкано, смачкано и импровизирани вази от бутилки за минерална вода.
спокойно е. бял мрамор, разхвърлян от двете страни на алеята. всичко отразява сутрешното слънце, само овалните черно-бели снимки стоят неми, с имената си отдолу. елисавета-беше прекрасна. митко. тодор. съвсем произволни непознати, съседи, прах и почва.
поливат се три кръста от вино, три кръста от вода. кандилцето праща дим към пейките. преди шест години към тайните заклинания на погребването с братовчед ми добавихме и много трохи от сладкиша на леля, някакви сълзи от неразбиране и бърборенето.
жени в черно се приспиват, нареждайки целите си истории. ''а той, дядо ти, когато беше..'' когато беше какъв?
дядо ми, нисичък и с много сини очи, за пети път ми обяснява как да стигна до точно тази част на гробищата, ако следващата година ми се наложи да отида сама. сама. събираме нещата и се прибираме.
над нас минава самолет, лъскав гръб към облаците и задимен посивял корем към нас. в ритуалната зала (какво й е името) има малки птиченца, които се блъскат в тъмните стъкла и ловят паяци от по-високите краища на стаята.
дълго ходене напред-назад. мръсен автобус и основно разклащане, шейк ит, ит ис съмър, тейк ми хоум. отново безлични жени, тръгнали на късен неделен плаж с децата си. децата нервничат.
автобусът към гробищата и обратно. май е привилегия да ти е позволен такъв път. вкъщи леля плаче (вече шест години, всеки ден, а аз не искам да я гледам в очите, съвсем са хлътнали).
съвсем безучастно си разглеждам. през лупите и телескопите... млъкнах на втория ден. а паленето на тамян и картонче от кибритена кутийка е много лош опит за установяване на връзка.
липсва ми.