ескалаторът с неговият чудовищен монотонен ритъм някакви далечни подземни барабани, към които стремително потъвам срещу парещ , сух вятър, миризма на гума и рекламите профучават нагоре и назад, оставям оставям и вече нямам сили да съм нагоре вече, самарът ме е прилепил към земята пътниците с каменни лица като вчера на оня концерт колко точно души имаше на него поне 10 000? никой не танцуваше бяхме като зомбита от някакъв филм със затворени очи и просто се поклащаме на където и да погледнеш тея мъртви лиеца, всъщност страшно е защото съм съвсем сама в средата на тая тълпа, новата певица на масив пее една песен на лиз фрейзър фалшиво, но въпреки това всички са вътре.никой не пляска. никой не вика.никой не си тръгва. израстнахме като отровни гъби от земятат там където три дни валя, и после слънцето опече миризмата на блато, сред целия този прах вече не помним какъв цвят сме, след концерта залитам, през деня в жегата се срутих върху една жена докато си чаках реда на опашката пред една чешмичка, затъвам от тогава, лайбах не мога да ги възприема не и след масив, трябва да намеря присан някъде. да е тихо и тъмно.
моят хълм с моите хора. още ги няма , вече физическа нужда от тях особенно от едно същество, запалвам огньовете макар че хич не съм в състояние, ей така за да ме намерят, удрям се с веригите, няма музика нищо не правя безпомощно и безмислено махане на ръце все едно от пустинен остров да се опитваш да накараш някакъв танкер да завие да те прибере, и е някак ясно вече че цялата тая двудневна история е съвършенно тъжна и безмислена , после всеки по пътя си може би за това така се вкопчваме един в друг. трябва трябва да се появят приятелите да почнат да правят смешките тогава се вкопчваме в смеха пък , защото не бива да се замисляме за наредени багажи и влакове в различни посоки, въобще не бива да се забъркваме в сърцераздирателни афери като от някой блудкав тиийн филм но ето оказва се че че в един момент малко след съмване под някакъв оголен от предишните обитатели навес и двамата плачем по мъничко и не ни се отлепя въобще. и после следва писане на адреси с треперещи ръце , всичко по правилата на сълзливте мелодрами, някакъв неясен гняв към всичко това в което съм въвлечена,и как съм позволила на ситуацията така да ме размекне и метрото тъмно и горещо празните прозорци и изключените хора прегръщам си раницата от липса на друго за прегръщане, неспособна съм на разговори сега. слушам релсите перз уокмена с масив, преди да настина в някакъв умълчан влак, от джоба ми още се подава баджът с надпис пресс, как хубаво го изтълкува тогава точно когато ми беше най студено и после оня станен танц и всичките разговори, които тръгват сякаш от никъде , трудно е малко до не знаеш от къде си , къде трябва да се върнеш, аз донякъде не го разбирам това, винаги ми е било твърде ясно къде е у дома, с моята хенд мейд и соул мейд стая, сумракът й със целия нареден кръг от приятели, в стаята ми си влиза на долу не толково надолу като в метрото, значи какво значи това, че си пропуснах може би спирката.
и изтощението чувам мокър топъл пясък се къса над главата ми, затрупва, приспива задушава, разговори оизвън главата ми изведнъж, защото мария във влака ме дебнеше да заспя за да ми послуша уокбена значи дори не знае че съм будна идват изведнъж като потоп, заедно с фоновото тудуфтудуф на влака отивам си в къщи в другия живот при другите хора оставям някой неща връщам се при други, леко тъжно но съвсем правилно нали
време е да се почувствам нормална отново, в белград където е почти като у дома една мълчалива разходка в 7 сутинта, чичовците пият кафета в мръсните градинки преди да се качат на рийсовете и да идат на работа и отвсякъде мирише на баница
почти у дома