Да ти разкажа приказката за бебето ин-витро. Слушаш ли? Деца, не правете това сами вкъщи!
Ето го dete, ето те и теб. Виждане за първи път. Вълнение. Целият ден е детски, вярваш ли. Онова ‘сериозно’ детско. На dete за първи път му се случва такъв ден. dete беше невинно в някои отношения, но в други не беше: Пожела си те за себе си. Ти каза твърдо НЕ. Може би беше грешка да искам тази посока, но така го чувствах. След двата дни на пълен ад в мен, се оправих. Продължавам да не знам как. Върна се много детско в мен. And for this time it was good (Animatrix, you know). Възобновяване на старите отношения, никак не-трудно.
Втори дубъл – викаш ме при себе си. Аз търча. Неадекватност в нова обстановка, но се справям. И съм решена да ти се извинявам отново за глупостите ми. А ти – решила си друго. Без завършеност, без крайна цел, затворила си очи, какво ли те води... Блъскаш ме от розов балон в мръсна стена и обратно... Прегърнала ме, говориш, че няма да ти липсвам като си отида. В единия момент не искаш да ме пуснеш, а после ‘Спри’. Казвам ти, че сега ще съм по-broken от всякога, не вярваш. ‘Обичам те, човече’, а после няколкото ти крачки след влака, по моста. Аз изстивам във влака, претъпкан догоре, а ти-прегърнала този път ментата, осъзнаваш, че ти липсвам, когато пиеш. Сега накъде? Сега как, а? И когато съм далеч от теб, тогава ли липсвах? Колко обичаш да преживяваш нещата сама! В дните след това съм с усещането, че това не е краят, привидно спокойствие, привидно не ми се вижда с никой. Месецът, в който бях добре, беше свършил и аз бях в безтегловност. А през това време ти мислиш и пишеш неща, които само аз разбирам. Наистина разбирах всичко твое. Знаех преливането, асоциациите, не само на сегашните, а и на предишните неща. Знаех измислиците, истината, виждах цветните моливи в диспансера, дъждът валеше и мен.
Time for my love letters, time for me to talk, за да отрека пингвинските ти нагласи. И тогава ти повярвах. Само един въпрос зададох ‘И с теб ли се случва същото’. Нямах нужда от питания дали ме обичаш, как, защо и какво ще правим сега, без смисъл беше. Само защото ти вярвах.
Спях по забавния си начин на земята и извършвах свещенодействие за заспиване – пласибизация с I’ll be yours и Protect me... И те виждах как спиш до мен. И невинността ми не беше изгубена, а преродена. Бях толкова в теб, че виждах напред. Знаех какво ще ми позволиш.
И накрая спокойното вълнение, когато се виждаме пак. И твоето изключване от системата по никое време, когато те губя и всичко в теб говори Don’t Touch! Оставям те сама да влезеш при мен. Влизаш. После е не нормално, не ненормално, а чудо в каквото никога не съм била.
И ти реши, че случилото е прекалено реално, за да го оставим да се случва. И Избяга. Остави ме с камъчето, което било душата ти. Оставяш ми оранжевият тефтер, където всичко писано било за мен. (И на онова първо за мен паста парти, когато почти всички са заспали и е тъмно, аз го вадя и му го показвам. Не писаното, а рисунките... и после се опитвам да му смачкам корицата, но едва ли това искам.) Ти избяга. В опити да се върнеш към friend mode again. Да върнеш мен. Точно когато dete is so fucking in love! Искаше да бъдеш човек с мен, а още щом видя, че кожата ти се показва, пак се скри зад удобната маска на фея с обърнатото й портокалово дърво. Явно си без магическа пръчка, защото мен не можеше да върнеш. Великите ти учудвания защо не мога като теб да превключа пак на friend mode. И обвинения, и си мислиш, че не се опитвам. Управляваш парада – така си свикнала. You wanna have control, you wanna have NO body, you wanna perfect soul (what about your ‘taxi soul’?). А аз тегля мислени майни, полудявам си тихо по време на изпити, delirium tremens, но и не искам да те изгубя. Не знам как ще е с теб, но не искам без теб. И чувствам същата безпомощност, която чувствах навремето с братчето, същата буца от липсата. Приравнявам те с нея, виждаш ли? Знам, че не значи нищо за теб. Знам за егоизма ти, за безчувствеността ти, за нежността, която криеш, но и за змията, в която не исках да повярвам.
Е, какво се получи последния път? Дала ми била време да ми мине. Искаш да съм до теб, искаш да си до мен, въпреки всичко. Аз рискувах за трети път с теб. Успя пак да ме разбиеш. В началото вярвах, че ще се получи този твой friend mode, докато не превключи на ужасното си държание. С приятелите ми-окей, с мен като куче. Да, знам вината си, ни ти все бързаш. Толкова са ти кратки моментите, че в разстояние на 3 дни можеш да изречеш ‘Искам да те заведа на...’ и ‘Мислиш ли, че ми пука какво ще правиш...’ Почвам да си мисля, че Стефан е имал основания да се откаже от приятелството си с теб.
И сега... сега, както винаги, успя да ми издухаш листата от ръката – Когато аз се радвам на приятелите си и това ми заздравява белезите от теб, и постепенно се настройвам да имам и подобни отношения и с теб, ти казваш, че не можеш. Какво не можеш, а? – Да се събереш, че да очаквам от теб адекватност... ТИ се ядосваше на моето не-можене, а сега аз да простя твоето? Простих премного. Опитах премного. И всеки път, когато тръгна по верния път с увереност, ми издухваш листата. Как да се науча като не ми даваш? Като и ти сега ще не-можеш! Като искаш да си отгледаме отношенията, но бягаш всеки път, когато се зародят такива. Затова и ще са ни такива – ин-витро, щото не участваш пряко в създаването им. Сега накъде да опитвам/е? Да си покажем всички черни страни, всичката ми автоагресия да видиш пак, а ти да седиш ‘мъдро’, духайки ми клечките кибрит.
I wrote this novel just for you, that’s why it’s vulgar, that’s why it’s blue... you are uncle Tom with the bomb.
Не е толкова вулгарно и блу, както ми течеше в главата, докато водата течеше по тялото ми, защото емоционалният момент поотмина... както и влакът замина без мен.