тя... тя е красива.. много красива.. и на моменти чак дразнещо скромна. невероярна е.. друга като нея няма. а аз .. аз съм нищо.. просто никой.. никой съм, защото и не искам да бъда себе си.. вече месеци наред си блъскам главата над въпроса как така я изкубих, без да съм я имал.. не че става дума за нещо като собственост или каквото и да е там.. просто така е по лесно да се каже. и вече месеци наред се опитвам да я забравя.. но колкото повече опитвам, толкова повече се връщам към спомена за нея. виждам я всеки ден, да, но с това само става още по зле... не мога да спра да си представям как моите устни докосват нейните, как ме прегръща нежно, как искам да заровя лице в дългата й права коса.. гледам я как стои на крачка от мене и същевременно е толкова далече. постоянно виждам очите й и през сълзи сънувам усмивката й.. всички ми казват, че ще срещна друга е ще забравя всичко, но не вярвам да стане така...
седя сам сега... отново си мисля за нея.. сълзите се стичат виновно надолу, сякаш сами не знаят защо са дошли.. не издавам нито звук, почти не дишам.. почти не дишам.. почти не .. вече не ..