-ало?
-здравей. да, аз съм. извинявай, че те събуждам..
-не, няма нищо.. здрасти.. но какво ти е ? звучиш някак.. някак различно ?
-да. може ли да поговорим?
-сега ли?
-да.
-по телефона?
-не, не, моля те.. нека излезем..
-но.... добре.. къде ?
-ще те чакам долу пред входа ти.
-добре. до след малко..
момичето позяпа малко тавана над леглото си. обичаше да прави така преди да стане. да
премисли вчерашния ден, да помисли за днешния и може би да помечтае за утрешния. за последното рядко оставаше време. скочи набързо и в мрака напипа ключа за лампата. чу се леко щракване и мека светлина обля стаята.. набързо наметна върху себе си панталоните от вчера. от отворения прозорец подуха хладен вятър. тя нервно потрепери и наметна върху раменете си мек пуловер. мина през банята и там намокри лицето си, токувиж й помогнало да се поразбуди. обу си белите маратонки и изтича надолу по стълбите. погледна часовника на китката си. беше подарък от баща й, със сребърна верижка, а на циферблата имаше излят пак от сребро ангел със разтворено криле - лявото крило показваше девет часа, дясното - три, главата - 12, а краката бяха стъпили на мястото, където трябваше да е 6. беше
изклчючително красива джаджа.. а и точна, между другото. сега показваше малко преди 4 сутринта. когато излезе на тъмната уличка все още нямаше никой. скръсти ръце и нервно се огледа. принципно не би излязла за нищо на света в толкова мразовита сутрин и по това време, но нещо в гласа от телефона я беше боднало. нещо много странно се наби в съзнанието й, макар още да не знаеше какво.
след малко надолу по улицата се чуха равномерни стъпки. тя се извърна и погледна по посока
звука. да, той е. беше тъмно, но самата му походка е някак.. ами специфична. имаше и нещо различно в нея. тя се замисли за него, докато и тя бавно тръгваше към него. познаваше го от доста време. бяха се запознали случайно една лятна вечер. не, не бяха гаджета. никога не са и били. няма и да бъдат. и все пак се обичаха - като брат и сестра, може би,
или повече..
-здравей. какво има ? защо ме изкарваш посред нощ навън ?
-извинявай, наистина.. просто имах нужда да поговоря с някого. а знам, че само ти можеш да ме изслушаш.
момичето замислено кимна. да, имаше нещо много странно в момчето.. нещо се беше променило, но още не можеше да разбере какво.
-нека да седнем някъде, искаш ли ?
-да, защо не..
двамата повървяха мълчаливо. момичето обикновено се чувстваше някак особено приятно когато беше около него, но сега.. сега лъхаше някакъв хлад.. като че ли..точно наближаваха гората, когато заваля. момчето обожаваше дъжда. беше едно от малкото
неща, които обичаше истински. обаче момичето мразеше да се мокри.
-ох.. знаех си, че ще завали ако изляза с тебе..
момчето нищо не отговори. само вървеше мълчаливо.
-добре, какво става ? кажи ми, моля те.
-ами..
-заради Нея ли е пак?
-..да
-добре, де, защо най-накрая не Я забравиш все пак?
момчето се поогледа, сякаш очакваше някой да го дебне из сенките на още спящият град. потрепери и се загърна по силно в ризата си. прехвърли случките от последните няколко седмици през главата си.. отново потрепери, но този път като че ли не беше от студа. не можеше да се отърве от мисълта за Нея. странно беше, щеше да открие, че е изключително
странно все още да е толкова влюбен в нея. в края на краищата никога нищо не стана, а и беше сравнително отдавна за такава история. щеше също да окрие, че е много странен и начина по който се чувства. ако се замислеше малко повече, щеше да осъзнае, че цялата история всъщност е невъзможно тъпа. ако се позамислеше, непременно щеше да се разсмее дори. но време за мислене нямаше.. обаче момичето до него имаше. и тя беше отделила един
следобед за размисъл специално над тази тема. тя осъзнаваше всичките тези неща, знаеше, че
историята действително е тъпа. и след този следобед следваха още доста солидно количество часове в преосмисляне.. искрено искаше да му помогне.. но трябваше първо да го разбере.. а не можеше. ако беше някой друг, а не момчето, щеше да му каже каквото мислеше. но в този случай тя не искаше да му каже всичко.. поне не и наведнъж. не знаеше как ще го понесе. а тя наистина го обичаше като брат. или повече..
-защо най-накрая не Я забравя ли? - момчето като че ли се мъчеше да печели време.
-ами да.
-ами.. не мога.. не.. не искам. не искам да Я забравя..
-това отговор ли е? хайде, де, нали не ме изкара от леглото в 4 сутринта само за да ми се оплачеш? отново? - момичето се опитваше да гаднее, защото знаеше, че това щеше да го разсее. не успяваше. самите й очи я издаваха, че не е искрена в гаднеенето. не, не я биваше особено в тая работа..
момчето безпомощно се тръсна на близката скамейка и се зазяпа в избледняващите звезди.
-не мога.
-защо?
-защото Тя ми взе всичко.. всичко разбираш ли? а аз не помня да съм й го давал. вече нямам нищо, нищо не усещам, нищо не виждам, нищо не чувам. нищичко. просто една сутрин се събудих и осьзнах - аз нямам нищо вече. само думите, които исках да й кажа имам.. а да Я забравя означава да забравя и тях. не мога, не искам да ги давам.
-дай ги на нея.
-защо? те са си мои! а като й ги дам Тя само пренебрежително ще ги захвърли и ще си отиде. няма да й позволя да ми отнеме и това. думите са си мои!
-но нали това са думи, предвидени за Нея в края на краищата?
-това са думи, предвидени да бъдат чути най вече. а тя ще само ще се прави, че слуша и няма да ги чуе.
-и все пак - думите са си само думи, нали ?
-...
-нали ?
-да. но само тях имам.
момчето наведе глава. чувстваше се празен. косата му падна в очите и скри лицето му от изгряващото слънце.момичето замислено се загледа в лицето му. или поне се опитваше - косата му пречеше. някога тя го беше попитала защо я пуска дълга. очакваше най-обикновен отговор като например че така му харесва, или пък да се различава с нещо от другите, или дори само и само за да може да си куфее с нея. нямаше значение. а той и каза нещо съвсем друго. ''искам
дълга коса, за да мога да крия лицето си, когато не искам да бъда видян.. нещо като завеса, отделяща ме от околния свят. защото когато ми трябва усмивка, а аз нямам такава в наличност, е по добре за другите да не виждат нищо, отколкото да гледат сълзите ми. мисля, че така е правилно..''. отговора я беше трогнал навремето. беше още когато се запознаха. тогава си мислеше, че това беше просто красив опит за свалка, начин да я впечатли. с времето разбра, че е самата истина. той винаги криеше лицето си в косата, когато плачеше. тя го знаеше, беше го виждала. тя нежно прокара пръсти през косата му.
-погледни ме.
момчето все още стоеше неподвижно.
-погледни ме!
той бавно се извъртя към нея. през влажните си кичури той се вгледа в нейните тъмно зелени очи.. обикновено като погледнеше в тях и се чувтсваше
винаги някак по-добре, някак по-сигурно. той също много я обичаше.тогава тя отмести косата му зад ушите и най-накрая разбра какво я беше притеснявало през целия път до тук. на светлината на току що изгрялото слънце тя видя нещо, което нямаше да забрави през целия си живот.. уплашено се дръпна назад и като започна полугласно продължаваше все по-истерично:
-Господи! очите ти.. очите ти! сиви са! защо са сиви, защо? трябва да са кафяви! кафяви! тъмно плътно кафяво, топло.. как? защо са сиви... защо... как...
той почти не чуваше думите й. само замислено се вглеждаше в нейните очи. ''защо нищо не усещам, защо?'' усещаше, че нещо не е наред. момичето направи усилие и се вгледа по-надълбоко в тези сиви очи.. бяха празни.. напълно празни.. тя отново се уплаши не на шега.. обикновено те преливаха от чувства - тъга, радост, гняв, спокойствие, любов, омраза.. всичко някога беше там.. сега нямаше абсолютно нищо.
-нямам нищо вече, нищо...
той отпусна глава в скута й и заплака. тя само стоеше и дори не знаеше какво да си мисли.. галеше го нежно по косата и не знаеше какво да му каже...
...
седмица по-късно...
тя стоеше самотна срещу мраморната плоча. четеше за кой ли път надписите отгоре. ''нека поне отвъд очите ти намерят кафевият си цвят''. това пишеше на нея. а точно отпред имаше прясно изкопан гроб. тя плачеше. държеше бяла роза и си мислеше за момчето. спомняше си всяка негова дума, всяка негова постъпка, всяка усмивка и всяка сълза. постоя доста време така, мислейки и плачейки. накрая заваля. тя вече не мразеше дъжда. даже напротив. вече го
обичаше, защото във падащите капки тя виждаше него. и знаеше, че не е сама. още не можеше
да се отърве от образа със сивите очи.. сивите празни очи.. знаеше каква е причината за всичко, знаеше, че той беше прекалено чувствителен, мислеше си че ако го беше отделила рано от Нея, можеше и да го спаси... всъщност знаеше, че нищо не можеше да направи.. вътрешно в себе си знаеше, че всичко ще свърши така, но не искаше да го признае дори пред себе си. и все пак се бе надявала всичко да свърши по-различно. накрая тя нежно остави розата върху
прясната пръст и бавно закрачи в дъжда..