Няма такава песен.И наистина,издирвах три години,тогава бях на навършени четиринайсет.Гледах в очите на хората и се приучих да не се страхувам от остротата на погледите.Не че е голяма смелост,просто на четиринайсет трябваше да мисля за други неща.
Както и да е.
Слушах радио,превъртах каналите като луда...Но такава песен нямаше...
Никога не бях чувала песента,която търсех и никой не ми беше говорил за нея....Е,почти никой...Нали знаеш как виждаш тъжното в особени размери- ясно,дори в най-размазаният му и жалък вид...Ти успяваш да проникнеш в тъгата дълбоко,умееш да се давиш...Да,така е с нея,учиш се да потъваш. Което няма нищо общо с обратното...И аз започнах да търся онази тъжна песен без думите,или другата,в която мелодията правиш сам ти импулсивно.
Да,знам как лягах и си представях на мястото на варосания таван онези скали от всички запомнени филми...Скалите винаги са ми се стрували адски тъжни образования...И аз започнах да чувам как скалите мълчат...Как в тях се плискат вълните,но те просто кънтят глухо...Какво песенно може да има в това?
Продължавах да забелязвам,а съзнанието ми си записваше, дори,когато само се уморяваше от мисловния процес за нещо,което не съществува...
Песента...Тази песен трябва да я има в нещо,от някъде трябва да дойде...Много тъжна...С три думи в текста...С шепот?С писък? Мълчалива песен,която аз ще чуя без да използвам слухът...
Искам твърде много от това дребно телце...
Но вярвам във предполагаемото,то все някога става възможно...Възможно губещо,възможно случващо се,възможно и необратимо...
Песента започваше да се ражда в главата ми...Но един ден усетих как се стопявам...Вървях по улицата и се топях....Започнах да мобилизирам съзнанието си...Изчезвах от тук,от сега,от всичко,в което трябваше нещо да намеря...Настървих се и се вкопчих в тялото...Същото дребно телце...А то,знаеш ли,изведнъж се скова...Всичко от съзнанието ми се разпиля,разля се край мен и попи в земята...За да не го видя и усетя никога вече...Тогава в полуужаса-на прага на лудостта аз чух песента...Песента.
Несъществуващото замести всичко мое и направи цялото ми съществуване нищожно,обезмисли раждането и премахна страха от смъртта,защото силата,която сам притежаваш е достатъчна да ти отнеме всичко,да създаде илюзия,в която да потънеш...Тогава ти вече знаеш,вече си разбрал...
Тялото ми цялото се сля със земята...Има такава песен...
Bече съм на седемнайсет,забравете да търсите тази мелодия...
Амнезията на знанието се върна и станах същата...Но сега си имам песен,съвсем осъществима,съвсем простичка...Моята добра песен...
"Ти си добра,ти си толкоз добра...
Тиха река тече в твоя ум
камъче речно
те спъна навън...
Но ти си добра,ти си толкова добра..."
Тая песен чувам всеки път...Всеки път,когато не ми се пее...Едно дете...Какво значи тази тиха река...Всичко се случва шеметно и аз все пак го пиша-плавно и тихо...без да бързам,без да спирам-като река...
Или чувствителността ми прелива в лудост,или мечтая за толкова кратко,че незнам дали помечтаното не е сънувано.Дали гласовете и образите биха оправдали думите си,ако съществуваха? Всъщност редно ли е да са оправдани и сигурни? Ако можех да вярвам,това дори нямаше да ми мине през главата!!
Трябва да изляза навън-в бялата гробница-моят град...С живите си тела и застинала действителност...
Ужасно много искам да блъскам и да крещя. Правя го. Заболява ме физически,а умът ми раздран и кървящ попива в мисълта,че аз притежавам единствено агресията,но не и силата...
Крещяяяяяяяяяя!
"Ти си добра,ти си толкоз добра...
Тиха река тече в твоя ум
камъче речно
те спъна навън...
Но ти си добра,ти си толкова добра..."