днес си изтрих мирката. току що. преди 17 минути. мразя я. мразя го този чат. мразя го от дъното на душата си. толкова време изгубих с него. толкова думи изхабих с него. толкова много и хубави думи.. моите и тези на другите хора покрай мене.. толкова важни неща са минали по чата.. а не трябваше.. господи, не трябваше! и защо ?!?! защо ?!?! защо само в чата можеше да проведа някой свестен разговор.. някой красив разговор.. като за мечтите.. за дъжда.. за луната.. за белите и черните рози.. за мъката.. за радостта.. за неизменноста, че трябва да продължаваме все напред, а не назад.. защо, защо, защо, защоо.. и пак защо.. ? толкова свестни и топли хора срещнах.. толкова хубави думи се изписаха.. а с малцина се запознах лично.. малцина ?? ха.. броят се не на пръсти, а на ръце.. ехх.. толкова изхабени думи.. защото когато ги пишех в противния чат вече излизаха от душата ми.. излях ги.. обаче по чата си губят смисъла.. и силата.. не.. чак сега осъзнавам какво съм вършил.. извинявайте всички, които сте си говорили с мен по mirc и така и така не се запознахме.. може би някой ден ще се срещнем по дъждовните улиците.. да.. това съм аз, точно там.. да.. виждаш ли голямата и весела компания.. да, точно на стълбите, там.. така.. сега погледни малко по встрани.. да, самотната сянка.. това съм аз там.. винаги съм бил.. ако наминаваш покрай града на липите ела при мен.. достатъчно е да излезеш в дъжда.. ще ме срещнеш, някъде там, по улиците под старите липи.. и после ще си стиснем ръцете, ще се запознаем и мокри ще влезем в някое кафе.. да си поговорим за дъжда, мечтите, сълзите, смеха, за всичко.. от пиянските простотии до най-съкровените си желания и вярвания.. защото е такава радост да гледам очите ти, докато споделям мечтите си.. или ти твоите.. защото е толкова лесно, когато на сълзите ти има някой, който би им отговорил.. толкова е топло, вътре в теб.. да си хванем ръцете и отново да излезем в дъжда.. да танцуваме боси под падащите капки.. да се смеем от сърце и от душа.. след това още залитайки от опияняващия смях да се скрием в сянката на някое дърво.. да поседнем.. и отново да поговорим.. да споделяме.. да ЧУВСТВАМЕ, за бога!
и след това да разперим криле и отново да полетим.. над облаците, където няма дъжд, където няма сълзи.. толкова е лесно.. след това душите ни ще се прегърнат, телата ни ще се здрависат.. и завинаги ще остане един красив спомен.. защото казаното ''довиждане'' никога няма да е последното такова.. защото за всяко ''довиждане'' ще има и по едно ново ''здравей''.. това е всичко което искам.. просто чифт очи срещу моите, готови да споделят своята мъка или радост.. а не някакъв бездушен текст.. не просто някакви точки зад стъклото на екрана.. искам теб.. какъвто си..
***
да.. аз съм.. Здравей.. (смутена усмивка). Готов(а) ли си
да полетим ?
***