Забравих къде живея. Ама не ми и пука...
Намерих си врата. Розова. Ключалката обаче е толкова малка и толкова игрива. Ще я изчакам малко да порасне. Grow baby!!
А не мене ми се иска. Гледам лампата на тавана, не мога да мисля, обаче ми се иска да искам. Но не мога. Не и на този етап. В цялата работа, обаче, има нещо гнило. Един въпрос ми се върти из главата. ААА - да - "Кво искаш, бе?". "ООО, не знам". Мога да кажа, че в това консуматорско общество аз съм длъжен да се чувствам незадоволен. А в крайна сметка живота има сранната склонност да се повтаря. И хората се повтарят. Не могат да задоволят глада ми и умират. Аз обаче искам. Искам цигарата да не ме бие с тоя чук по главата... Искам да споделя момента... Искам да прегърна някой. Под лампата. На моите гърди. И стълби. Една след друга се редят и ме паркирват пред моята врата. Искаше ми се да не ме водят към поредната вечност сам. Искаше ми се да прегърна. Да почувствам. Да помириша. Странна смесица от алкохол и парфюм. Незабравима.
Най-накрая в хладното лоно на леглото. Отварям очи за да видя как стаята се сгромолясва отгоре ми.