Превъплъщението в гипсова фигура изисква да се уталожиш около себе си. Да изковеш рамки на полезрението си, да спреш дишането си и съсредоточиш поглед на ръба на прозоречен дефект. Аз наблюдавах покрива на отсрещното сиропиталище – няколко керемиди с буков щрих и случайни гларусови визити. Дванайсет часа позиране превърнаха клоните на бука в бял заек пред приказната си къщурка със сламен покрив, по-надясно столетен ствол и езеро, в което заекът е хвърлил въдицата си, на песъчливия бряг лежи голо момиче. Дузина клепачи отекваха по повърхността ми, сравнявайки ме с графитения близнак и отбелязвайки, че скулите ми не са толкова изразени, а предните кичури са сменяли настроения. Не биваше да се смея, защото това издължавало лицето ми. Най-неусмихнатите осемнайсет часа в историята.
Полезренията им си устройваха срещи, когато тя изтриеше ъгъл от модела, а той тайно надзърнеше от ъгъла на ателието. В подобни мигове жената вдигаше глава внезапно, позволявайки му да потъне в неясно светлите й очи преди неизменното “Не гледай мен, а точката!”.