реките ми действат утаяващо;живях 17г. на брега на река и съм свикнал да им разказвам за чувствата си.
и ето,сега ти си реката от снимката,а аз се крия зад малкия си прозорец в малкия си град,и ти шептя за...
...за гората,която също е някакъв образ и в която се губя отново сутрин,без изобщо да съм се намирал някога.
-виждаш ли-казвам-тези драскотини по ръцете ми?е не ги виждаш,но змаи,това не са белези от тръни или ножове.те са сълзи,нечии,не мои,които не изтрих.ако не си река и погледнеш в очите ми,освен страдание,ще видиш и едно яростно щастие,но трябва добре да подълбаеш.това са дневни страници от живота ми.нощните ги пишем заедно,какво да ти разправям.
ти продължаваш да се грижиш за безброй замаяни риби,оттичаш се и все пак оставаш тук,приспиваш ме,сетне увиваш моето чувство в тръстики и го лекуваш.
а когато дойде утрото,аз си го обличам отново,разкъсвайки тръстиката,забивам нокти в него и то прокървява.ако попиташ защо го правя,ето:
за да не се усъмнявам никога,че още го има.и че е мое.
защото останалото в мен е само една игра на сенките.
всъщност,ти не си река.мисля,че си нещо по-безконтролно,нещо идващо от Горе.може би рядък вид ангел.да най-вероятно си точно това-някакъв ангел,след като се вписваш в живота ми,след като откриваш място в него,без да имаш лице,без да е нужно да си с топли ръце,без да ме връщаш от някъде-летиш до мен редом и те има.
ох,не мисли че пиша глупости,ей така.аз съм честен.може би смешен,но честен.отдавна се отказах да пиша както трябва и пиша както мога.така и живея.
и защото не отговорих на въпроса ти,прочети това:
липсва ми огледалото,в което се оглеждат винаги двама.