топло е. и уютно. признавам, дори е приятно и някак успокояващо. заразяващо и опияняващо. лампата продължава да си свети, старата, овехтяла, но вършеща предназначението си щора е паднала върху прозореца и скрива тъмната тъмнина от погледа ми... но не, не искам да съм на топло и сигурно сега. искам да съм вън, в мъглата, където всичко започва и свършва точно на един тротоар разстояние. искам да вдишам от влажния и пронизващо студен въздух, замърсен от толкова много коли и от тъпите убийци, наречени шофьори, искам да усетя как ръцете ми премръзват отново и отново, не искам илюзията на щората и на пуловера, а реалността и несигурността на мъглата, толкова близо и толкова далеч същевременно..
и все пак.. ето го края, точно на няколко крачки от мен. затичвам се към него.. и се открива още път нататък, минавам и него и се открива още и още и още и още.. обръщам се и виждам как липсват пътеките. липсват ми стъпките, липсва ми сянката, липсва ми разсъдъка, липсват ми перата, лиспват ми обувките, липсват ми приятелите, липсват ми разговорите, липсва ми дъжда само как ми липсва, липвсаш ми ти..