Острието никога не ти е изглеждало толкова примамливо, както когато изведнъж бъдеш залят от вълната на изолацията, застанал на скалата на поражението. Никога не би се отказал, докато един ден не се почувстваш прикован за провала и отчаянието. Отказваш се от всяка перспектива и пропадаш в Празнотата, надявайки се, че зъбите и ще те разкъсат бързо. Не виждаш мрак. Виждаш само сиви холограми, вглъбено загледан в тях с хилядите въпроси, импулсивно препускащи през съзнанието ти... за да откриеш, че всъшност няма ник''во значение. Нищо, по дяволите, няма значение!
Светът няма проблеми, защото той няма стойност.
Страданието е патетично.
Красотата е вероятност.
Всеки един ден умираш вътрешно, за да спасиш детето в себе си, а живееш привидно, за да изгниеш под тежестта на възрастта. Времето е най-жестоката игра и така ми се ще да не съм част от нея.
Ненавиждам обичта, ненавиждам това, че ми пука, ненавиждам всичко, което ми причинява мизерия и болка, ненавиждам празнотата, обгърнала всичко.
Единствено липсата на ключалки вътре в мен ме кара да копнея за малките сладки радости, които създават илюзия за илюзията - смисъл.
Продължавам да вярвам - няма смисъл в живота, а още по-малко в смъртта. Причините да живеем се свеждат до една - да не умрем. Да не умрем сами в построен собствен, затворен ад. Толкова ни е страх.
Е ли всъшност загубата загуба, щом никога не си притежавал нищо?
А разпадането разпадане, след като нищо никога не е било обединено.
Какво, по дяволите, е това упорито състезание, което водим със себе си, с другите, с живота и смъртта? Кое ни държи живи. Кое ни дърпа от острието...
Да. Това, че ние всички, въпреки всичко, продължаваме да искаме "нещо". Глупци! Всички до един. И глупци държим в прегръдките си и ги обичаме...
баси... мразя да ми е толкова черно...