понякога слушам джаз и плача.
задушавам се.
ще кажат,че всичко е от възрастта.
ще ми простят за слабостта,че не се научих да живея и да се радвам.
ще обърнат гръб пред бледото ми лице без никакви следи от грим.
всичко възможно направих да се престоря красива, да се престоря весела,
да съм човек среди тълпа усмихнати.
не можах.
това не е моят път.
моят път не е пътят на другите.
той е нещо съвсем различно.
аз имам своите дупки, хващам се в различни капани,
оцелявам и се боря по моите начини.
аз обичам. без да бъда обичана.
защото искреност като моята не съществува.
защото искреност като моята би изложила на опасност
всеки друг..и никой,който би жертвал себе си...
и сега е така.
слушам джаз
плача
не се чувствам предадена.
дори не се чувствам.
откъсната от хората не се чувствам човешки.
сега ще скимтя,ще се побърквам от болка,но ще остана сама.
защото другите ще ме наранят още повече.
а аз не искам никога вече...