Навън е студено и тихо. Късно е и всички са се прибрали вкъщи. Улиците пустеят и един възрастен софиянец бавно и почти хипнотизирано прибира акордеона си. Няма вече кой да мине покрай него и да пусне някоя жълта стотинка в малката картонена кутийка, която той внимателно вдига от тротоара и, без да поглежда в нея, оставя върху акордеона си. Колкото и да са стотинките в нея те ще сгреят вечерта му, защото той сигурно си няма парно. Спрял го е, защото няма как да плаща, и защото прекарва от сутрин до вечер на улицата, свирейки, раздавайки парченца от душата си и в замяна получавайки жълти стотинки.
Той бавно затваря акордеона,изправя се, опъва якето си и си намества каскета. Горд е. Работи. А аз го съжалявам. Бъркам в задния си джоб и вадя малкото останали стотинки. Защо ми трябваше да ям преди малко? Десет и полувина е. Не бях гладен. Искаше ми се да му бях дал и левчето, което най-егоистично похарчих безпричинно.
Стана ми студено, но продължих да ходя. Вестникарче стоеше срещу мене на един ъгъл и тъжно гледаше в минувачите. Никой не искаше да си купи вестник, а то нямаше как клечка по клечка да пали вестниците, за да се стопли.
Затворих очи и продължих наляво. Малко по надолу по улицата един клошар се молеше за храна от едно заведение за бързо хранене, измръзнал, одрипан, унижен. А аз бях в София. София, с която се познаваме.София, която през деня крие всичките клети души някъде в недрата си, а през нощта ги пуска на свобода.
Забързах ход и се прибрах. От вкъщи не мога да виждам София. Не исках да виждам София, а колко пъти бях повтарял, че нощна София е красива.