Нещо не е наред. Просто това, което се случва не е съвсем нормално. Макар всичко да ми е до болка познато, нещо съвсем не е наред. Събуждам се от потупване по рамото. Още преди да съм успял да отоворя очи, някой бутва гореща и димяща чаша кафе ...
"Трябва да ставаш, ще закъснееш за училище ..."
"Колко е часа? Аз май вече закъснявам ... Мамо" - още преди да съм казал, че ме боли главата, майка ми подава два седалгина и излиза от стаята.
7:45 : пак закъснях. Поглеждам монитора. ICQ ... IRC ... И download compleated ... пак съм заспал пред компютъра. Излизам от вкъщи и първото нещо, което правя преди да запаля е да сложа тъмните си очила. Защо по дяволите е толкова светло? Може би защото е сутрин, времето когато хората се събуждат, пият кафе, отиват на работа, четат вестника на масата. Пускам си уокмена и вече се чувствам далеч по-добре. Incubus. В 08:40 успявам да седна до някакво момиче, което явно спи от дълго време, по което съдя от разкривената поза, в която е заспала.
Виждам заглавието в някакъв вестник. За пореден път някой е убит. Отново са хванали някой с толкова и толкова килограма хероин. Опитвам се да гледам през прозореца. Броя хората, които се усмихват в понеделник сутрин. Tе все още се броят на пръстите на едната ми ръка (имам две).
Някой ме вика. Съучениците ми са се събрали да пушат. Стандартната процедура. Сутрешно, понеделнишко напушване. В 09.00 часа. Колебанието ми трае около 04.00 секунди след запалването на jointa. Отказвам. Не се чувствам особенно доволен от факта. Преди малко за нищо не съжалявах. За разнообразие си мисля за "AudioGalaxy"-to, коeто съм оставил вкъщи.
Свършва понеделничният учебен ден. Съучениците ми са се събрали на групички. Оглеждам се. Чувствам се доста лузърски. Зашото те се смеят и няма значение на какво или на кого. Те просто се смеят, а аз не се. Не искам да се смея докато съм напушен. Защо се смеят така? Мразя да зациклям. Тръгвам заедно с всички. Смея се на глупостите които говорят. Аз говоря глупости и те се смеят. Всички се смеем. Плаче ми се. В кварталното кафе при училище няколко момчета чакат съученичките ми - взимат ги от училище - чудя се как ли ще реагират ако моята приятелка дойде да ме вземе от училище и с нея се целуваме така както те се целуват. Усмихвам се на идеята. Аз нямам приятелка, имам си уокмен обаче. Решавам да мина през градския парк преди да се прибера. Градски парк започва да ми звучи като Central park ... продължавам да се усмихвам. Прибирам се в къщи.
Отклонявам идеята на майка ми да излезем заедно на пазар и сядам пред компютъра ... обещал съм на AcidBurn да напиша нещо. След около десет неуспешни опита излизам. Разхождам се из квартала. Вечер Добрич изглежда адски индустриален, чак ми се драйфа. Подминава ме автобус. От него ме гледа момиче. Струва ми се познато. Същата червена коса, същия поглед. Тя се усмихва. Разбирам я и аз сутринта се усмихвах като видях, че някой ми се усмихва. Няколко познати. Поредена цигара. И все още нещо не е на ред. Все още всичко ми изглежда познато и не е на ред. Боли ме глава. Прибирам се в къщи. Майка и татко вечерят. Усмихвам им се и те ми се усмихват. Вечеряме. Сега вече разбрах - просто нищо не е на ред. Двадесет минути по-късно се логвам с познатото жужене. Вече всичко е наред.
Нещо не е на ред. Просто това, което се случва не е съвсем нормално. Макар всичко да ми е познато до болка, нещо съвсем не е на ред. Събужда ме потупване по рамото ...