докато се наканя да пиша, сменил се е денят. нищо. и без това ми е 36ти час безсъници и пореден ден безсъзнание. няма време, защото някъде изчезна. и на мен ми се иска да изчезна в небитието и като се върна някой да ми е подредил мозъка, да е оправил конците, които ме свързват с хората без късано и възли...
наистина. да потъна в дън земя, която да ме прегърне и погребе и роди наново като хората от стихотворенията на Хийни. и аз като него се влюбвам в каменелости и маски и литературни герои от живота ми и плача за тях и си мечтая за тях без да им казвам. статуи. само тихо, в черните параклиси от сънищата си говоря с тях без да усетя, а те само отвръщат с мраморни усмивки и не си отговарят на айсикюто денем
I am an artful voyeur.
а сутринта беше хубава. розовопръстата еос отвори прозореца и от едната страна на апартамента беше днес, а от другата още спеше вчера. и египетски живото слънце ме изкъпа ... като подмладяващо, като че ли папирусовата ми физиономия на разлагаща се проклета мумия се поднови в нещо живо... и в парка, алкохоликът от пейката си беше наредил бутилките бира така, че слънцето се наливаше в зелените стъкла. даже пак благодарение на слънцето не закъснях.
и после сивотата на стаята и сивотата идваща от лампата ми изпиха слънцето. отричах, но и кожата по ръцете ми пак стана като папирус и започнаха да се разпадат... и после още и още... и накрая дори не знам защо не можах да се усмихна на Аксиел, която беше хубава и ми каза, че денят е добър.
и накрая, снимки. и накрая когато стигнах до компютъра и кю, до което не се бях докосвала... кутията призраци вътре и единият човек, който вярва, че призраците трябва да се обичат и че са хора... и опитах да го хвана за ръка както се посяга към лекарство, което не съм взимала отдавна... и той се олюлява. по-зле от моите глезотии. there, where the real thing was still happening... ah, Heaney.