преписано от белия тефтер, който разхождам със себе си, главно заради две бележки, които днес ме разстроиха. тайно е вмъкването тук, под капачката.
дете кара колело между релсите на трамвая нагоре по графа. вече се е стъмнило -
почеркът ми бърза докато пише това. нито едно от лицата на хората, които се движат срещу мен, не попада в светлината на магазините. не разпознавам никого освен може би момчето с колелото. притеснявам се как ще стигне до кръстовището с това плавно въртене, а магазините викат коледа. коледа за тях е много метри панделки около вратовете на клиентите.
в джоба ми тежи портокал, увила съм го в шапката си. якето ми е бяло; получих портокала от момиче с черно яке. така си подхождаме, играем си на топка. дълго чакаме сметката за две чаши сок, достатъчно за да ни доскучае още повече. вървим, добре че спирките са в една и съща посока, и си измисляме. какво си измисляме? измислици.
в автобуса се промушвам до прозореца. грозни момчета с черни якета и нашивка ''сот'' се лигавят с две момичета с дълги коси. смеят се. всичко мирише много евтино - хора, които не искам да познавам, но може би седим на еднакви места понякога.
отбелязвам си всички раздразнени погледи. от отворения прозорец и топлия месец? от малкото място? от бавното клатушкане, завоите..
отбелязвам си израженията на жените, които се обръщат, когато виждат черния плат, цветята и свещите на спирката. ето ви новините от вчера и ето ви продължението към следващата спирка и така нататък и така нататък. искам да си позволя тъга вместо ядосване и сковаване после.
чудя се как е миришел този град преди стотина години и как се е завъртал под големите шапки на жените в каретите. или може би си представям неправилно нещата? във всеки случай усещането е било по-пълно и плътно, по-органично, без бензина, който вечер ми се натрапва като съвсем нормална мъгла. и може би всичко ще се взриви, малко преди вечерните новини.
м.