бавно крача в съзнанието си. откривам много нови неща. виждам как подредените и спретнати в малки редички мравки ''мисли'' кретат и щъкат наляво надясно из ''разсъдъка'' ми. виждам всякакви мравояди също, усещат се, боли. има ли значение? красивата лъжа и грозната истина, кое ли е за предпочитане? бавно крача из вече няколкодневната мъгла. няма ги мравчиците, така живо щъкали по нервите ми. няма ги кестените, които сякаш падат от дърветата по заблудените глави, каращи ги да си размърдат малко мозъка. липсва крушата паднала върху главата на физика, който изведнъж хукнал да открива законите на скапания свят. няма го и дъжда също него го няма и го няма и няма да дойде скоро явно. заради мъглата ще да е. ''Знаех си, че ако изляза с теб ще завали!''. знам, че безличните поздрави също са нещо, което в определена степен може да бъде някак.. разяждащо. винаги съм знаел също, че безличните поздрави не са безлични. виж, порадвай се на усмивката на другия. знам, че не е истинска, знам че не задължително да мислиш нещо, за да го кажеш, знам че всичко отдавна е изгубило своя блясък. когато на човек му дойде вповече действителността, единствено отказът да я видиш предлага някакво убежище за съзнанието. и тогава се включват и илюзиите, като чадъри от ледено студения дъжд, толкова пронизващо истински, толкова набиващо се в разсъдъка, толкова студен, че просто пари. ''..не всичко що е златно, блясък има, не е изгубен всеки странник, не чезне здравото със старостта и коренът дълбок не знае зима, от пепел огън нов ще пламне, от сенките ще лумне светлина, пак счупеният меч ще бъде цял, човекът без корона - крал..'' нека оставим дъжда да отмие чернилката в душите ни.. не заради друго. заради нас. заради теб. заради другите. заради малко останало. заради самотата, заради красотата, заради тъгата. в дъга от цветни сънища се губим, търся края, а не виждам шарените багри, заобикалящи ни навсякъде.. прости нещица, малкото, от което човек се е нуждаел някога. благодаря