Тъкмо излязох и ме лъхна студа. Никога не се обличам много. Дори и да е студено. Но сега някак си ме втресе изведнъж. Погледнах към небето. отново облаци. А преди 1 час беше чисто и един полумесец ми се усмихваше отгоре...
А вчера... вчера също не видях Луната. Поне тя не се виждаше от гъстите синьо-сиво-оранжевеещи облаци. Само дето аз реших да я видя. И я видях през облаците. Една по-голяма от всякога, пълна, жълтееща, но всъщност бяла и блестяща Сребърна Луна! И тогава там на небето в светлината на Луната видях лицето на една стара приятелка. Не бях я виждал от детството си. Бях я забравил. Но тя не беше сърдита. Лунната Принцеса. Каза ми нещо наистина щастливо. Втори път няма да я забравя! Винаги ще си мисля за нея, когато се чувствам зле. Все пак тя е пазител на Любовта. ;) Тя носи щастие на тези, които...
А може всичко да е било просто илюзия. Илюзия предизвикана от прекомерно количество емоции...
Вчера срещах странни непознати хора, които ми казваха : ''хей! не се ли познаваме?'' , а аз ги поглеждах и им отговарях : '' да. познавахме се. в един предишен живот. а защо не и сега...'' Така и беше. А те. Радваха ме. И тогава изведнъж... Хоп! от нищото се появи едно писмо на щастието в моята поща. Само не от тези дето искат да ги разпращаш на по 20 човека. Писмо на щастието, специално за МЕН! Прекрасно!
Не ТЕ видях на небето. Заради облаците. Но може би ТИ си тази стара приятелка... Знае ли човек... Освен това...
Ей, ТИ, която си на небето! Благодаря за НЕЩОТО.
И да знаеш! Аз винаги вярвам. Понякога малко, понякога повече. Понякога дори не вярвам, че вярвам, но и тогава вярвам. Една такава вяра се крие тайничко някаде вътре в мен.
Сега ще отида да танцувам. Майната им на изпитите и чертежите и протоколите. Ще танцувам.
Вярвам и танцувам.
Отивам!