бялата кралица влезе тихо в стаята и хвърли короната си. не я искаше вече. не й трябваше. никога не й я трябвало. смъкна тежкия грим, събу стъклените обувки и уморено седна на стола пред тоалетната си масичка. запали двата свещника отсрани и се погледна в огледалото. ''господи, това ли съм аз?''. да, разбира се че си ти. винаги си била. винаго си била красива. винаги си била мила и нежна. винаги си имала този влудяващо нежен глас. винаги си гледала през прекрасните си очи.. знаеш ли, винаги съм се чудел какво ли е от другата страна.. какво виждаш ти? как виждаш мен? виждаш ли ме въобще? да, ти си тук, а аз съм там някъде.. там е никъде, някъдето се губи по ръба на съня.. как нещо което не същесвтува може да наранява? как нещо, което е реално колкото няколко точки зад стъкления екран, може да се натроши на парчета и заедно с това да се чуе специфичния акорд на момента, когато удряш с ръка прозореца до теб.. и го счупваш? снега тихичко си вали навън, а бялата кралица вероятно спи в леглото си, уморена от деня, но щастлива от живота. докога ли? и въобще имам ли право да питам подобно нещо? въобще имам ли право да мисля за теб? нямам, нали.. нямам и подходящо оправдание.. маските също сършиха.. гримът изсъхна, а кръвта се втвърди и скова лицето в петно от кръв, сълзи и восък.. неясна гримаса от болка, мъчеща се да изкриви изсъхналите си черти в усмивка.. и всеки път когато прави подобен опит все повече се напуква и напуква, троши се, разпада се.. но нужно е само малко пламъче, за да потекат восъчните сълзи.. не, не искам прокъсаното билетче на което дори не пише номер, а само цинично мълви ''последен''.. няма да се връщам назад, но няма и да продължавам.. вися в безразлично равновесие, който и да ме бутне само ще се завъртя на нова посока, без да продължа по нея... но все пак.. толкова малко е нужно, за да се преобърне света на някой.. за трети път..