:|

чудя се защо изобщо си вярваме, защо таим надежди от които после бягаме. не знам защо си обещаваме... отношенията се променят, а аз не мога да ускоря хода си. не мога да утоля нещото в мен, на което все му се ще ей така взаимност...просто да бъдем заедно. не сме. даже никога няма и да бъдем... видях нещо толкова истинско изразено само чрез думи...видях също как то се разпада едва превърнало се в реално действие. мда...тъжните констатаци...болезнени ампутации на усещания, които(колкото и грубо да звучи) вече не ми трябват... а провокиращия?... той си замина. видях влака,който зави и се изгуби... аз седях на гарата също като онези бедни хорица прекарващи цели нощи на това място... гледах и за пръв път небето ми се стори капак, а земята пихтиеста почва, в която затъвах... нещо не бе наред...а нищо не се бе случило. операциите са кратки. равномерни бодежи, след тях тялото и онова, което го обитава са като чужди...не ги усещаш изобщо. упойката е по-страшна от всичко.