Още от вчера съм мъртва. Днес живея само, за да заблудя тези, които ме обичат, че съм там. Не трябваше да ходя в онази гора, с черните, замръзнали дървета. Уж пусках по пътя най- нежните си думи...Падаха като розови перлички по калната пътека. Мислех си, че като реша да се върна, ще си ги събера обратно и нищо няма да се е променило.
изобщо не ме беше страх, там, встрани от пътеката зеления дъжд валеше в корените и отровните гъби никнеха. Края на черната ми рокля влачеше със себе си кафявите листа и малките им изсъхнали жилки сякаш дърпаха от моята кръв. В косата ми почти без да разбера кукувицата си разроши гнездо. Искаше да снесе там яйцата на поредната си грешна любов. Оставих я, защото ми беше мъчно за нея.
Стигнах до никъде. Усетих погледите на крадците по тялото си. Зениците им се впиваха в тъканите на роклята и разплитаха нишките. Чаках ги. Да се престрашат, да ме откраднат. Да ми отрежат косата, да усетят вкуса на кожата ми, но никой не можа.
Само заканите пъплеха по стволовете. Тези закани бяха стигнали до пустия ми дом някога. Заради тях тръгнах по пътеката. Оставих си детето при вълците. Там имаше майки, по- мили от мене.
А останах недокосната.
Сама си скъсах роклята. Сама си отрязах косата. Тръгнах да се връщам обратно. пътищата никога не са същите.
Извадих си сърцето. Замених го при вълците за детето си.
Сега съм в изгорялата къща. Паля нов огън, този път не за пожар, а да ни топли.
Но още от вчера съм мъртва.