Бях забравил колко е красива и колко по-красива е била.
Вчера беше студено. Доста студено даже, но денят си беше прекрасен. Полузаспала разходка до колежа и такъв един тест по история, квестора непрекъснато говори и пита за някакви факти “как се казва първият човек убит в американската революция?....коя е столицата на еди-коя си провинция на Бразилия..” Who cares? Да не съм сбъркал стаята, къде съм, защо водещият е друг? Каде скрихте Ники Кънчев?...не съм учил по история и това не ме притеснява особено, но тези тривия куесчънс ме разсейват. Искам да си напиша изпита и да изляза. Край. Свърши се. Още само толкова гимназия. До след 5 месеца и поредните файнъли..
Най-накрая млъква за малко и аз написвам каквото знам, предавам и излизам. Чудя се какво ще правя още час и половина, докато изпитите официално свършат и ми е позволено да вдигам шум. Оставям си чантата и тъжно гледам барабаните, взимам термоса с чая и отивам да седна някъде и да пия и да си отспивам.
“ ‘Айде на кафе.” Прозвучава еднакво добре и зле. Явно днес не е писано да се свири. Има още час и 15 минути. Отиваме на кафе. Много хора сме, в кафето има два пъти повече и всички до един се познаваме. Малко тъпо, цял ден си с тия хора и после като си с приятеи на кафе, пак..говори се за купони и не знам си какво си. Всички ме гледат странно заради кръглата кафява торба, която нося със себе си и скъсаната кожа, закачена за раницата ми. Бира, не не ми се пие, тази не я обичам..седим и говорим и по някое време на всички колективно им се тръгва. Тръгваме и всеки се качва по неговия студен автобус. Аз се прибирам вкъщи за да обядвам и ще изляза да търся стойка и кожа за барабанче, четки и лекопласт.
Трамвая по навик минава точно преди мен и аз оставам да чакам неговия другар. Малко ми е студено, но не обръщам внимание. Следващия трамвай идва и аз се качвам и се озовавам в друго време, но на същото място. трамваят ме оставя до банята. Площада е реставриран, усеща се, че е бил такъв преди много време..от джамията се носи някаква служба или молитва. За първи път се заглеждам по сградите, а не само по лъскавите и не толкова лъскави витрини, на техните приземни етажи. Харесват ми, навяват ми нещо като спомен от стара София, от времето, когато е била величествена, чиста и горда. Търся музикални магазини, но намирам само детайли от пейзажа, които досега не съм забелязвал, а толкова пъти съм бил тук.
“КАТ знаеш ли каде е ?” “Да” “Е, както е КАТ, отдясно се намира Института по заваряване, там ще ти го заварят”, казва един чичко в един от музикалните магазини, аз правя още едно кръгче с надеждата да намеря още някой магазин, но намирам само още детайли и чужди спомени. Пак чакам трамвай. Сядам отзад, и се оглеждам непрекъснато, не съм се возил на този трамвай от десетина години, а тогава животът беше толкова по-различен от сега. Возейки се на трамвая за малко се доближих до тогава. Хиляди спомени изскочиха и с тях усмивки и радости. Обичам трамваите, а двойката е любимия ми.
Трамваите се нови сега, изкачват се по Смирненски много по-бързо от преди и минават покрай площад “журналист”, наречен така, защото преди седемдесетина години кметството на София подаряжа на видните, но бедни журналисти и писатели по един парцел земя “под семинарския хълм”, на който да си построят къщи. Тук са къщитите на Елин Пелин и на Сирак Скитник-художник, и главен виновник за българското национално радио и прекрасната сива остройка, която му служи вярно и до днес.. Негова е червената тухлена къща гледаща към гората, точно там където трамваят навлиза между дърветата.
Дърветата са прекрасни. Забелязах го още докато студеният автобус се движеше бавно по цариградко, после и парка до нас..Искам да слезна до мазето да извадя шейната и някой да ме дърпа из този парк и да ми говори и да ми разказва някакви случки и да ме щипят бузите от студ, но да съм щастлив. Липсват ми тези мигове. Не мога да ги пресъздам за себе си, нямам и на кого да ги създам.
Дърветата са прекрасни. Бяло и тъмно кафяво са изваяли прекрасни форми и светлосенки..замръзнала гора от великани, покрити с блестящ скреж. Трамваят бавно взима серпентините и стига до къщичката на спирка “ ул.Вишнeва”. Това е къщичката на горския, а аз почти бях забравил, че цялото пространтво от реката нагоре някога е било вишневи градини..и препратки към Дебелянов..който е живял до Одеон..и със сигурност се е любувал на вишните. Аз бих, съжалявам, че никога няма да имам шанса да ги видя.
Трамваят излезе от последната серпентина и зави надясно. Моля?! “ Няма ли да отиде към Интерпред?” попитах една жена, “ Не, няма, отива кък хладилника, но има автобус 2тм, който отива натам.” Проклето метро. Да беше готово поне. А те още до никаде не са и спират трамвая. Помня преди 12 години как транваите се изчакваха преди интерпред, защото имаше само една линия пак заради метрото. Тогава беше интересно, и имаше трамваи, които минаваха през нещо като тунел от заграждения от едната страна, къщи от другата и гъсти дървета.
Качих се в автобуса, билетче не дупчих. Малко съжалявах, че не съм продължил пеша, но навън си беше студено, а до интерпред има доста път. От автобуса забелязах как релсите са покрити със сняг икак хората ходят по тях вместо да чакат автобуса. Един автобус не може да върши работата на един трамвай. Осъзнах го и слязох на следващата спирка. Оттам продължих пеша, по трамвайните релси, през онова тунелче, което сега изглеждаше осиротяло и занемарено, по моста където хора все още използваха старите спирки на трамваите за да се предпазват от вятъра. Кабелите бяха свалени, но линиите продължават напред докато се изгубят от погледа ми. КАТ мисля, че е там долу, под другия край на моста, но никъде в дясно няма институт по заваряване. Има само десетки авто-сервизи. Питам, но никой не знае и решавам да пресека и да видя какво има до КАТ. Сградите изглеждат подходящи за институт по заваряване, но вече са отдадени под наем на всякакви фирми. Продължавам да ходя по една самотна уличка, но пак нищо не намирам. Оглеждам се, но нито една от табелите не споменава “заваряване” зад един от ъглите съзирам магазин за предпазно облекло и си купувам антифони на много изгодна цена. Хубаво е, че направих нещо полезно след толкова много лутане. Отивам до спирката на 280 и чакам. Точно, когато той идваше се сетих, че щом това отсреща е техническия университет, значи сигурно заварчиците са към него. Връщам се и питам, но никой не се сеща. Накрая виждам някаква работилница ирешавам да попитам вътре. “За какво ти е” , ме пита застарелия чичко вътре. “Казаха ми, че може да оправят нещо” “Еми, тук е. Едно време бяхме изследователски институт, а сега сме само работилница. Дай да видя.” Подавам му счупената ябълка и другата й половина и той казва, че ще стане, но ще се загуби блясъка. Отговарям,че няма значение. Заговаряме се и излиза,че той като ученик е свирил на бас-барабан в училищния оркестър, разказва как веднъж отивал към една работилница и някви му сритали барабана и му скъсали кожата, а тя била хубава, свинска. Гледаме се, той има прозрачно сини очи, като небето през ясен летен ден. Казва, че в понеделник ще е готово и че ще е само 5 лева, с гаранция до вратата. Благодаря му много и излизам.
Този път се качвам на 280 и се прибирам. Чувствам се изморен, но прекрасно, все едно съм се върнал години назад, питам се дали днес сутринта съм писал изпит. Да, мисля, че така беше,а ми се струва толкова отдавна.