Tu es mon coeur
et je ne sais rien d''autre....
Слънцето падаше като болезнен ореол около две змийско студени синьо-зелени аквамаринени очи.Мушици(шепа може би)се блъскаха в светлината и се оглеждаха в две кристално чисти пространства.Седях отстрани,запленена до лудост от светлината,с която ме замеряха тези очи.Мислех си колко лесно би било да изчезна...или просто да я уловя в себе си като паяжина от фотони...но не успявах.Не можех да се концентрирам върху същественото,а виждах единствено опакото,недействителното,външната обвивка....стоп!За миг сме в приказка...после отново бясното препускане на часовниковата стрелка по слепоочията му и цялата тишина и застой на следобеда,които се плъзгаха там и се стичаха-като огнени цветове незабравки....Целувала съм тези слепоочия,тези очи,сякаш преди сто години,ужасно смазващо е времето сега от преди.По-добре да умре всичко за миг и без болка,няколко секунди опиянение,разкривени устни от цианоза....останаха само залязващото следобедно слънце и мрежите светлина(от мушици)