...Казват, че никога не можеш да видиш истинския си образ - нито през рамо ,нито на портрет, нито дори в огледалото... Никога не те бях виждала истински, докато не те видяха другите...И тогава се почувствах засрамена, сякаш те се взираха в голото ми тяло...
Ала когато беше при мен, прегръщаше ме и аз потъвах в твоята безкраиност... в твоята самота...само двамата...всичко си беше както преди. Всичко беше достатъчно....беше почти същото, както когато между нас нямаше думи.
По добре беше без думи. Когато няма думи окото не се сблъсква с бариера или с границата , от която почва окото на другия....
Очите ти бяха тъмни като моите, но аз започнах да търся разликата между тях, след като те видяха...ти знаеш...те не бяха от значение
Тогава ме обзе страх..Възможно ли бе да съществуваш отделно от мен? Ако пък ти можеше да живееш без мен , коя бях аз?....
С теб никога не беше спокойно. Аз и не исках да бъде....исках да погълнеш света...
Трябва да съм щастлива..и защо да не бъда? Ще бъда, непременно!!!
Защото ти никога няма да дойдеш...ако беше жив ,ако съществуваше, щеше да ми пратиш поне една дума.... Сигурно си умрял...не, не умрял ,а прокълнат, защото небето щеше да ти позволи да проговориш...щях да те чуя...
Не, не прокълнат, а унищожен. Самият ад не би те държал далеч от мен. Там където се намираш, няма, нито ад, нито рай...
Защо не дойдеш при мен?...Имам нужда от очите ти...искам да потъна в тях , да се удавя и никога повече да не възкръсна, докато отново не те изгубя...
Не си отивай...преди да си дошъл....